Агата Кристи - Третото момиче

— О да. Полицията го изследва — каза Нийл. — Но ние… ъъ… предпочитаме фактът да бъде потвърден.

Тя го погледна намръщено.

— Предполагам, че онова, което имате предвид е да разберете доколко точно е наблюдението на свидетелите. Какво си измислят, какво всъщност са видели или си мислят, че са видели.

— Струва ми се, че не сме изразили съмнение към вас, мис Джейкъбс — усмихна се леко той. — Вие ще бъдете отличен свидетел.

— Няма да ми е приятно, но предполагам, че човек трябва да мине през това.

— Боя се, че е така. Благодаря ви мис Джейкъбс — той се огледа. — Някой да има още въпроси?

Поаро даде знак, че има. Мис Джейкъбс с неудоволствие се спря на вратата.

— Да?

— По повод споменаването на името Луиз. Знаете ли момичето кого е имало предвид?

— Откъде да зная.

— Възможно ли е да е имала предвид мисис Луиз Шарпантие. Познавахте мисис Шарпантие нали?

— Не.

— Знаехте ли, че наскоро тя се е хвърлила от един прозорец в този блок?

— Това, разбира се, го зная. Но не знаех, че се казва Луиз, а и не я познавах лично.

— Може би не сте желали да се запознаете?

— Не съм казала подобно нещо. Жената е мъртва. Но ще си призная, че е съвсем вярно. Тя беше много неподходящ наемател и аз, а и други от блока често сме се оплаквали на управата.

— От какво точно?

— Честно казано, жената пиеше. Апартаментът й се намираше на последния етаж, над моя и там непрекъснато се провеждаха шумни сбирки, с чупене на чаши, събаряне на мебели, пеене и викане. И много… ъъ… ходене напред-назад.

— Може би е била самотна? — предположи Поаро.

— Тя съвсем не създаваше такова впечатление — заяви мис Джейкъбс с леден тон. — На предварителното следствие стана ясно, че е била потисната от здравословното си състояние. Но си го е въобразявала. Изглежда здравето й е било съвсем наред.

След като изрази липсата си на съчувствие към мисис Шарпантие, мис Джейкъбс си тръгна.

Поаро насочи вниманието си към Андрю Рестарик.

— Добре ли съм осведомен, мистър Рестарик, че преди време вие сте били добри познати с мисис Шарпантие? — попита деликатно Поаро.

Рестарик не отговори веднага. После въздъхна дълбоко и погледна Поаро:

— Да. Някога, преди много години, аз наистина я познавах добре… Трябва да кажа обаче, не под името Шарпантие. Тогава тя се казваше Луиз Бърел.

— Бяхте ли… ъъ… влюбен в нея?

— Да, бях влюбен в нея… бях хлътнал до уши. Заради нея напуснах жена си. Заминахме за Южна Африка. След около година всичко свърши. Тя се върна в Англия. Оттогава не съм я виждал. Дори не знаех какво е станало с нея.

— А дъщеря ви? Тя познаваше ли Луиз Бърел?

— Едва ли я помни. Беше на пет годинки.

— Но познаваше ли я? — настоя Поаро.

— Да — изрече бавно Рестарик. — Тя познаваше Луиз. Тоест Луиз идваше вкъщи и си играеше с нея.

— Значи е възможно момичето да я е помнило, дори след много години?

— Не зная. Просто не зная. Не зная как е изглеждала, доколко се е променила. Както ви казах, не съм я виждал оттогава.

— Но сте получили известие от нея, нали, мистър Рестарик? Имам предвид, че сте получили известие от нея след завръщането ви в Англия?

Отново последва пауза и дълбока съкрушена въздишка.

— Да… Получих известие от нея… — призна той. После попита с известно любопитство: — Как разбрахте, мосю Поаро?

Поаро извади от джоба си прилежно сгънат лист хартия. Разтвори го и го подаде на Рестарик.

Той озадачено се намръщи, когато го разгледа.

Скъпи Анди,

Разбрах от вестниците, че отново си у дома.

Трябва да се срещнем и да си разкажем какво сме правили през всичките тези години.

Тук писмото прекъсваше, после продължаваше отново.

Анди, познай от кого е това писмо! Луиз. Не смей да кажеш, че си ме забравил!

Скъпи Анди, както ще видиш от адреса на листа, живея в същия блок, в който живее секретарката ти. Колко е малък светът! Току-що се запознахме. Можеш ли да дойдеш да пийнем по нещо идната седмица?

Анди скъпи, трябва да те видя отново… Никой друг не е имал значение за мен, освен ти… и ти не си ме забравил, нали?

— Откъде взехте това? — попита с любопитство Рестарик, като почука по листа.

— От една моя приятелка, която пък го взела от един камион за мебели — отвърна Поаро и погледна към мисис Оливър.

Рестарик я изгледа недружелюбно.

— Не можех да се въздържа — обади се мисис Оливър, като правилно изтълкува погледа му. — Предполагам, че са изнасяли нейните мебели. Носачите изпуснаха едно бюро, от него изпадна едно чекмедже и се разпиляха много неща. Вятърът ги разнесе по целия двор. Аз вдигнах листчето и се опитах да им го върна, но те бяха ядосани и не го искаха. Ето защо, без да мисля, го прибрах в джоба на палтото си. Не се бях сетила за него до днес следобед, когато изпразвах джобовете на палтото си, за да го дам на химическо чистене. Така че вината наистина не е моя. — Тя замълча останала без дъх.