Агата Кристи - Третото момиче

— Не питай мен! Не съм бил там. Само ти го твърдиш. Но преди това се е случило друго убийство, нали? Едно предишно убийство.

— Имате предвид Луиз?

— Да. Имам предвид Луиз… Кога за първи път ти дойде мисълта да я убиеш?

— Преди много години. О, преди много години.

— Когато беше още дете?

— Да.

— Наложило ти се е дълго да чакаш, нали?

— Да.

— Когато си била дете, си я мразила. Защо?

— Защото тя отведе татко. Моят баща.

— И направи майка ти нещастна?

— Мама мразеше Луиз. Казваше, че тя е истински порочна жена.

— Предполагам, че доста сте си говорили за нея?

— Да. Ех, да не беше… Не искам повече да слушам за нея.

— Зная, че ти е досадно. Омразата не е съзидателна. Когато я видя отново, наистина ли пожела да я убиеш?

Норма се замисли. На лицето й се изписа особено изражение.

— Всъщност не зная… Струваше ми се толкова отдавна. Не можех да си представя, че аз… ето защо…

— Защо не си сигурна, че си го направила?

— Имах някои доста налудничави идеи, че не съм я убила. Че всичко е било един сън. Че вероятно тя наистина се е хвърлила сама от прозореца.

— Е, а защо не?

— Защото зная, че аз го направих… Казах , че съм го направила.

— Казала си, че си го направила? На кого го каза?

— Аз не трябва… — поклати глава Норма. — На някой, който се опита да бъде мил с мен и да ми помогне. Тя каза, че ще се преструва, че не знае нищо. — Продължи, като започна да говори по-бързо и развълнувано: — Бях пред вратата на Луиз, на апартамент 76. Точно излизах от него. Реших, че съм ходила в съня си. Те… тя… каза, че се е случила злополука. Долу на двора. Повтаряше, че няма нищо общо с мен. Никой никога няма да научи… А аз не можех да си спомня какво съм направила… но в ръката ми имаше нещо…

— Нещо? Какво нещо? Имаш предвид кръв ?

— Не, не кръв… откъснато парченце от завеса. Когато съм я блъснала навън.

— Спомняш си, че си я блъскала навън, нали?

— Не, не. Това е най-ужасното. Не помнех нищо . Ето защо се надявах . Ето защо отидох… — и тя извърна глава към Поаро — при него . — Тя отново погледна Стилингфлийт. — Не помня нещата, които съм правила. Но все повече и повече се страхувах, защото доста дълги периоди от време ми се губеха… съвсем ми се губеха… часове, за които не помнех нищо — къде съм била и какво съм правила. Но намирах неща… неща, които сигурно аз съм скривала. Мери беше отровена от мен . В болницата откриха, че е отровена. А аз намерих препарата против плевели, който бях скрила в чекмеджето си . В апартамента имаше един автоматичен нож. Имах и револвер, за който дори не знаех, че съм го купила. Наистина убивам хора, но не помня, че го правя. Така че аз всъщност не съм истински убиец… просто съм луда ! Най-сетне го осъзнах. Луда съм и нищо не може да се направи. Хората не могат да те обвиняват, че вършиш разни неща, щом си луд. Ако съм могла да дойда тук и да убия Дейвид, това показва , че съм луда, нали?

— Май много ти си иска да си луда?

— Аз… да, предполагам, че е така.

— Ако е така, защо призна пред някого, че си убила една жена, като си я блъснала през прозореца? На кого го каза?

Норма колебливо извърна глава. После вдигна ръка и посочи.

— Казах го на Клодия.

— Изобщо не е вярно — погледна я презрително Клодия. — Никога не си ми казвала подобно нещо!

— Казах ти. Казах ти.

— Кога? Къде?

— Аз… не помня.

— Тя сподели с мен, че си е признала всичко пред теб — обади се отнесено Франсес. — Честно казано, помислих си, че е истеричка и си измисля.

Стилингфлийт погледна към Поаро.

— Може би си е измисляла — отбеляза безстрастно той. — Струва си да се разрови. Но ако е така, ще трябва да открием мотив, сериозен мотив, за да пожелае смъртта на тези двама души. Луиз Карпентър и Дейвид Бейкър. Детинска омраза? За нещо, което се е случило преди много години и е приключило? Глупости. А Дейвид? Само за да се „освободи от него“? Момичетата не убиват по такава причина. Нуждаем се от по-сериозни мотиви. Например, заради огромна сума пари! От алчност! — той се огледа и тонът му стана делови. — Необходима ни е малко помощ. Липсва един човек. Изглежда на съпругата ви й трябва много време, за да дойде тук, мистър Рестарик.

— Нямам представа къде може да е Мери. Аз я търсих. Клодия остави съобщение за нея навсякъде, където се сетихме, че може да отиде. Досега поне можеше да се обади отнякъде.

— Вероятно сме сбъркали — намеси се Поаро. — Може би, така да се каже, мадам вече отчасти е тук.