Агата Кристи - Третото момиче

— Мисис Джейкъбс, бих искал да ми разкажете със свои думи точно какво сте видели.

— Мисля, че ще се различава малко от онова, което казах преди — заяви неочаквано мисис Джейкъбс. — Нали разбирате, понякога се получава така. Човек се опитва да даде възможно най-точното описание и използва много думи. Не смятам обаче, че може да бъде изключително точен. Подсъзнателно добавя неща, които мисли, че е видял или е трябвало да види, или е чул. Но аз ще се постарая. Всичко започна с това, че чух писъци. Стреснах се. Реших, че сигурно някой се е наранил. Точно когато бях тръгнала към вратата, започнаха да блъскат по нея. Писъците продължаваха. Отворих и видях една от съседките си. Едно от трите момичета, които живеят в съседния апартамент номер 67. Боя се, че не зная името й, но я познавам по лице.

— Франсес Кари — обади се Клодия.

— Говореше съвсем несвързано и каза, че някой е мъртъв, някой, когото тя познава… Дейвид някой си… не запомних фамилията му. Тя трепереше и ридаеше. Прибрах я в апартамента си, дадох й малко бренди и отидох да видя.

Всички почувстваха, че мисис Джейкъбс е от тези хора, които винаги биха постъпили точно така.

— Знаете какво открих. Нужно ли е да го описвам?

— Може би съвсем накратко.

— Един младеж, от тези модерните, с ярки дрехи и дълги коси. Лежеше на пода и очевидно бе мъртъв. Ризата му беше подгизнала от кръв.

Стилингфлийт се размърда. Обърна глава и погледна с любопитство мис Джейкъбс.

— После осъзнах, че в стаята има едно момиче. Държеше кухненски нож. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна. Наистина, много странно.

— Тя каза ли нещо? — попита Стилингфлийт.

— Каза, че е била в банята, за да измие кръвта от ръцете си. После продължи с думите: „Не можете лесно да отмиете кръвта, нали?“

— „Изчезни проклето петно“ 41 41 Шекспир, „Макбет“. — Б.пр. , а?

— Не бих казала, че ми напомни на Лейди Макбет. Тя бе… как да се изразя… съвършено спокойна. Положи ножа на масата и седна на един стол.

— Какво друго каза? — попита главен инспектор Нийл, а погледът му се плъзна по една набързо надраскана бележка пред него. — Нещо за омраза ? Че не е безопасно да мрази някого. Споменала ви е нещо за „бедния Дейвид“, нали? Така сте казали на сержант Конъли. И, че е искала да се освободи от него.

— Забравих. Да. Тя спомена, че той я е накарал да дойде тук… а също и нещо за Луиз.

— Какво ви каза за Луиз? — този път въпроса зададе Поаро и се наведе рязко напред.

Мис Джейкъбс го погледна подозрително.

— Всъщност нищо. Просто спомена името. Каза: „Като Луиз“ и замълча. Това го каза, след като бе споменала, че не е безопасно да се мразят хората…

— И после?

— После съвсем спокойно ми каза да се обадя на полицията, което и направих. Двете просто… седяхме, докато пристигне. Реших, че не трябва да я оставям сама. Повече не говорихме. Тя изглеждаше погълната от мислите си, а аз… е, честно казано, не можех да измисля какво да й кажа.

— Нали можахте да разберете, че тя е психически нестабилна? — намеси се Андрю Рестарик. — Нали разбрахте, че тя не е знаела какво върши или защо, бедното дете? — Гласът му прозвуча умолително и с нотка на надежда.

— Ако това да изглеждаш съвършено спокоен и уравновесен, след като си извършил убийство, е признак за душевно разстройство, то аз ще се съглася с вас. — В гласа на мис Джейкъбс се усети съвсем категорично несъгласие.

— Мис Джейкъбс, тя призна ли си, че го е убила? — попита Стилингфлийт.

— О, да. Трябваше да го спомена… Това бе първото нещо, което каза. Сякаш отговаряше на въпрос, който съм й задала. Каза: „Да. Аз го убих“ . После продължи да ми обяснява как е отишла да си измие ръцете.

Рестарик изстена и зарови лице в ръцете си. Клодия сложи ръката си на рамото му.

— Мис Джейкъбс, споменахте, че момичето е сложило ножа, който държи, на масата. Вие наблизо ли бяхте? Видяхте ли го ясно? — попита я Поаро. — Забелязахте ли дали ножът също е мит?

Мис Джейкъбс погледна колебливо към главен инспектор Нийл. Очевидно й се струваше, че Поаро внася неофициална нотка в разпита, който тя считаше за официален.

— Бъдете така добра да отговорите на въпроса — подкани я Нийл.

— Не. Струва ми се, че ножът не беше мит или бърсан. По него имаше следи от някаква гъста лепкава течност.

— О! — възкликна Поаро и се облегна назад на стола си.

— Помислих си, че вече знаете всичко за този нож — обърна се укорително мис Джейкъбс към Нийл. — Полицията не го ли изследва? Струва ми се, че е проява на голяма небрежност, ако не го е направила.