Агата Кристи - Третото момиче

— Днес бе различна — изрече бавно мисис Оливър. — Забелязахте ли? Съвсем различна. Вече не изглежда като отнесена.

— Не прилича на Офелия, по-скоро на Ифигения.

В апартамента се чу раздвижване, което им привлече вниманието.

— Мислите ли… — и мисис Оливър замълча.

Поаро бе отишъл до прозореца и гледаше надолу към двора. Бе пристигнала линейка.

— Ще го отнесат ли? — попита мисис Оливър с треперещ глас. После с внезапен изблик на съжаление възкликна: — Бедният Паун.

— Не беше добър човек — отбеляза студено Поаро.

— Беше много колоритен… И толкова млад — продължи мисис Оливър.

— Това е достатъчно за les femmes — и Поаро леко открехна вратата на спалнята, и надникна навън.

— Ще ме извините ли, ако ви оставя за момент?

— Къде отивате? — попита подозрително миеш Оливър.

— Доколкото зная в тази страна подобен въпрос не се счита за учтив — отвърна обидено Поаро.

— О! Моля да ме извините. — После си пое шумно въздух и възмутено промърмори след него: — А клозетът не е натам! — И също погледна през открехнатата врата.

Върна се и отиде до прозореца, за да види какво става долу.

— Току-що пристигна с такси мистър Рестарик — съобщи тя, когато няколко минути по-късно Поаро се вмъкна тихо в стаята. — Клодия също дойде с него. Успяхте ли да влезете в стаята на Норма, или там, където искахте да отидете?

— Полицията е в стаята на Норма.

— Колко неприятно за вас. Какво има в тази черна папка, която държите в ръката си?

— А вие какво носите в тази платнена чанта, с нарисувани арабски коне? — на свой ред попита Поаро.

— В пазарската ми чанта? Две авокадо.

— В такъв случай ще ви поверя тази папка. Моля ви, бъдете внимателна и не я мачкайте.

— Какво има вътре?

— Нещо, което се надявах да намеря… и го намерих… А, нещата май тръгнаха на самотек — каза той, когато отвън шумът се засили.

Мисис Оливър се впечатли от думите му, защото те много точно описваха ситуацията, въпреки че изразът не звучеше по английски. Гласът на Рестарик, който кънтеше високо и гневно. Клодия, която нахълта, за да телефонира. Полицейският стенограф, който стоеше пред вратата на съседния апартамент, за да вземе показанията на Франсес Кари и на една загадъчна личност, наречена мис Джейкъбс. Ходене напред-назад в изпълнение на различни нареждания. Заминаването на двамата фотографи.

После един висок енергичен млад мъж с рижа коса неочаквано нахлу в спалнята на Клодия.

Без да обърне никакво внимание на мисис Оливър, той заговори на Поаро:

— Какво е направила? Убийство? Кого? Приятелят й?

— Да.

— Призна ли си?

— Изглежда.

— Не е достатъчно. Съвсем категорично ли го заяви?

— Не съм чул какво е казала. Нямах възможността да я попитам каквото и да било.

В стаята надникна един полицай.

— Доктор Стилингфлийт? — запита той. — Съдебният лекар би искал да говори с вас.

Доктор Стилингфлийт кимна и го последва.

— Значи този е доктор Стилингфлийт — отбеляза мисис Оливър. Замисли се за момент и продължи: — Хубавец, нали?

Главен инспектор Нийл взе един лист хартия и нахвърли на него една-две бележки. Огледа петимата останали в стаята. Гласът му прозвуча твърдо и официално.

— Мис Джейкъбс? — попита той и погледна към полицая, който стоеше до вратата. — Разбрах, че сержант Конъли е снел нейните показания, но аз бих искал да й задам няколко въпроса.

Малко по-късно въведоха мисис Джейкъбс в стаята. Нийл стана и любезно я поздрави.

— Аз съм главен инспектор Нийл — представи се той, когато се ръкуваха. — Съжалявам, че ви безпокоим за втори път. Но сега е съвсем неофициално. Просто искам да получа по-ясна представа за онова, което сте видели и чули. Боя се, че ще ви бъде мъчително…

— Мъчително? Не — отговори мис Джейкъбс и седна на предложения й стол. — Беше шок, разбира се. Но запазих самообладание. — После добави: — Изглежда вече всичко сте почистили.

Той реши, че има предвид изнасянето на тялото.

Тя огледа с наблюдателен и критичен поглед присъстващите и отбеляза, искреното удивление на Поаро (Какво, за Бога е това ?), любопитството на мисис Оливър, одобри изправената стойка на червенокосия доктор Стилингфлийт, разпозна съседката си Клодия и леко й кимна и накрая усети нещо като състрадание към Андрю Рестарик.

— Сигурно сте бащата на момичето? — обърна се тя към него. — Едва ли има смисъл един съвършено непознат човек да ви изказва съчувствията си. По-добре да останат неизречени. Живеем в тъжни времена или поне на мен така ми се струва. Според мен момичетата учат твърде много. — После обърна предразполагащо лице към Нийл и каза: — Да?