Агата Кристи - Третото момиче

Той присви очи и се вгледа в писмото, което държеше, но се предаде и го тикна обратно в ръцете й.

— Е, май е по-добре да ми го прочетете.

Тя започна да чете с ясен тих глас.

Еркюл Поаро се спря за момент. Ослуша се, леко наклонил глава на една страна. От долния етаж не се чуваше нищо. Прекоси коридора, отиде до прозореца и погледна навън. Мери Рестарик беше долу и отново се бе заела с градината. Поаро доволно кимна с глава и тихо тръгна по коридора. Започна да отваря една след друга вратите. Баня, шкаф за спално бельо, стая за гости с две легла, стая с едно легло, в която живееше някой, женска стая с двойно легло (на Мери Рестарик?). Следващата врата беше на стая, свързана с предишната и той предположи, че е на Андрю Рестарик. Мина от другата страна на коридора. Първата врата, която отвори, беше на стая с едно легло. Прецени, че в момента не е заета, но вероятно се ползва през уикендите. На тоалетката имаше четки за коса. Ослуша се и на пръсти влезе вътре. Отвори гардероба. Да, вътре висяха дрехи. От тези, които се носят през почивните дни.

Имаше и писалище, но върху него нямаше нищо. Отвори безшумно чекмеджетата. В тях имаше разни дреболии, едно-две стари незначителни писма. Затвори ги и се измъкна от стаята. Слезе по стълбите, излезе от къщата и се сбогува с домакинята. Отклони поканата й за чай. Обясни, че е обещал да се обади на приятелите си, преди да хване влака за града.

— Не искате ли такси? Мога да ви поръчам или да ви откарам с колата си.

— Не, не, мадам. Много мило от ваша страна.

Поаро се върна в селото и тръгна по уличката покрай църквата. Премина през малко мостче над един поток и се отзова пред голяма кола с шофьор, която го чакаше под едно буково дърво. Шофьорът отвори вратата на колата, Поаро се настани вътре и свали лачените си обувки, като въздъхна с облекчение.

— Сега се връщаме в Лондон — заяви той.

Шофьорът затвори вратата, зае мястото си и колата плавно потегли. Не беше необичайно да се види млад човек на пътя, който енергично да размахва палец. Погледът на Поаро се спря с безразличие върху този член на братството на стопаджиите. Дългокосият младеж бе облечен в ярки дрехи. Имаше много такива като него, но в момента, в който го подминаха, Поаро се надигна на седалката и каза на шофьора:

— Спрете, моля. Да, да, и се върнете малко назад… Този човек моли да го вземем.

Шофьорът го погледна слисано през рамо. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Поаро обаче му кимна с глава и той се подчини.

Младежът, когото бяха нарекли Дейвид, тръгна към колата.

— Помислих си, че няма да спрете — весело каза той. — Много съм ви задължен.

Влезе в колата, свали от раменете си един малък сак и го сложи на пода. Приглади кестенявите си къдрици.

— Значи ме познахте?

— С тези дрехи доста биете на очи.

— О, мислите ли? Едва ли. Аз съм просто един от братята.

— Школата на Ван Дайк Много живописно.

— О, никога не съм мислил така. Да, може би има нещо вярно в думите ви.

— Осмелявам се да ви препоръчам да си сложите кавалерска шапка и дантелена яка.

— О, не мисля, че ще стигнем чак до там — засмя се младежът. — Само колко ме мрази мисис Рестарик. Всъщност аз й отвръщам със същото. Не ме интересува и стария Рестарик. Има нещо твърде непривлекателно в преуспелите богаташи, не мислите ли?

— Зависи от гледната точка. Разбрах, че дъщерята е обектът на вашето внимание.

— Какъв хубав израз — възхити се Дейвид. — Дъщерята е обектът на моето внимание . Предполагам, може и така да се каже. Но знаете ли, всичко е фифти-фифти. Аз също съм обект на нейното внимание.

— Къде е сега мадмоазел?

— Защо ме питате? — рязко обърна глава към него Дейвид.

— Бих искал да се запозная с нея — сви рамене Поаро.

— Знаете ли, не мисля, че е вашият тип, впрочем както и аз. Норма е в Лондон.

— Но на мащехата й казахте…

— О! Ние нищо не казваме на мащехите!

— И къде в Лондон?

— Тя работи като декоратор в една фирма на Кингс Роуд, някъде в Челси. В момента не мога да се сетя за името. Май „Сюзън Фелпс“.

— Но не живее там, предполагам. Знаете ли адреса й?

— О, да. Един голям блок с апартаменти. Наистина не разбирам защо се интересувате.

— Човек се интересува от толкова много неща.

— Какво имате предвид?

— Какво ви доведе днес в тази къща… как се казваше, Кросхеджис? Какво ви накара да се вмъкнете тайно и да се качите на втория етаж?

— Признавам, че влязох през задния вход.