Агата Кристи - Третото момиче

— Да се осмели да влезе по този начин. Андрю ще побеснее. Много се тревожи. Дъщерите могат да причинят доста безпокойства. А Андрю дори не познава Норма добре. Докато е била дете, той е бил в чужбина. Оставил я е изцяло на грижите на майка й и сега открива, че тя е пълна загадка за него. Както и за мен. Имам усещането, че тя е много странно момиче. В днешно време човек няма власт над тях. Изглежда харесват най-лошия тип младежи. Тя е изцяло погълната от този Дейвид Бейкър. Нищо не може да се направи. Андрю му забрани да стъпва в къщата, а вижте, той се появява и си влиза, без да му мигне окото. Мисля… по-добре е да не казвам на Андрю. Не искам да го тревожа напразно. Мисля, че в Лондон тя излиза с тази личност, а и не само с него. Има дори по-лоши. От тези, които не се мият, не се бръснат, пускат си смешни бради и носят мръсни дрехи.

— Е, мадам, не си го слагайте на сърцето — каза весело Поаро. — Младежките прегрешения отминават.

— Надявам се. Норма е много трудно момиче. Понякога си мисля, че не е съвсем наред с ума. Толкова е странна. Като че ли витае някъде. Тези нейни странни прояви на неприязън…

— Неприязън?

— Тя ме мрази. Наистина. Не виждам защо. Предполагам, че е била силно привързана към майка си, но в крайна сметка, съвършено естествено е баща й да се ожени отново, нали?

— Мислите ли, че наистина ви мрази?

— О, зная, че е така. Имам явни доказателства. Не мога да ви опиша какво облекчение почувствах, когато замина за Лондон. Не исках да създавам неприятности… — Тя внезапно замълча, като че ли за първи път осъзнала, че разговаря с непознат.

Поаро имаше способността да предразполага хората. Когато му се доверяваха, те рядко си даваха сметка пред кого говорят. Тя се засмя.

— Боже мой! Наистина не зная защо ви разказвам всичко това. Предполагам, че всяко семейство си има подобни проблеми. Горките мащехи. Имаме трудни моменти. Е, вече стигнахме.

Тя почука на вратата.

— Влезте, влезте — чу се гръмогласно ръмжене.

— Имате посетител, чичо — каза Мери Рестарик, като пристъпи в стаята, а Поаро я последва.

Един възрастен широкоплещест мъж, с квадратно лице и червени бузи, с доста сприхав вид, ходеше напред-назад из стаята. Тръгна към тях. На масата зад него седеше едно момиче, което подреждаше писма и документи, надвесила над тях глава. Косата й бе тъмна и пригладена.

— Това е мосю Еркюл Поаро, чичо Роди — представи го Мери Рестарик.

Поаро пристъпи елегантно и започна да говори:

— Ах, сър Родерик, толкова години, изминаха толкова години, откакто имах удоволствието да се срещна с вас. Ще трябва да се върнем назад в дните на войната. Последния път беше, струва ми се, в Нормандия. Колко добре си го спомням. Бяха и полковник Рейс, генерал Абъркромби, фелдмаршал Едмънд Колингсбай. Какви решения трябваше да вземем! Какви трудности имахме с охраната! Ах, в днешно време вече няма нужда от такава секретност. Спомням си разобличаването на тайния агент, който бе работил толкова дълго. Спомняте си капитан Хендерсън…

— А! Капитан Хендерсън! Боже, тази проклета свиня! Разобличихме го!

— Вероятно не си спомняте за мен — Еркюл Поаро.

— Да, да, разбира се, че ви помня. Ах, беше на косъм, на косъм. Тогава бяхте представител на французите, нали? Бяхте двама, но с единия не успях да се сработя. Не помня как се казваше. Е, седнете, седнете. Толкова е приятно да се поразговорим за онези дни.

— Така се боях, че няма да си спомните за мен и за моя колега, мосю Жиро.

— Разбира се, че помня и двама ви. Ах, какви времена, какви времена бяха!

Момичето стана от масата и любезно предложи стол на Поаро.

— Много добре, Соня, много добре — похвали я сър Родерик. — Нека да ви представя на очарователната ми секретарка. Откакто е тук, животът ми се промени. Знаете ли, помага ми, подрежда всички документи. Не зная как съм се справял без нея.

— Enchante 13 13 Enchante (фр.) — приятно ми е. — Б.пр. , мадмоазел — измърмори Поаро и се поклони учтиво.

Момичето също измърмори нещо в отговор. Беше дребно създание с къса черна коса. Изглеждаше срамежлива. Тъмносините й очи обикновено бяха сведени надолу, но когато поглеждаше към работодателя си тя се усмихваше приветливо. Той я потупа по рамото.

— Не зная какво бих правил без нея. Наистина.

— О, не — запротестира момичето. — Не съм чак толкова полезна. Не мога да пиша много бързо на машина.

— Пишете достатъчно бързо, скъпа. Освен това помните вместо мен. Вие сте моите очи, уши и още много други неща.