Агата Кристи - Третото момиче

Стоеше права и го чакаше да заговори, а от ръката й висеше канап. Стори му се, че изглежда озадачена.

— Да? — попита тя.

Поаро свали шапката си с подчертано чуждестранен маниер и се поклони. Тя впери очи в мустаците му като омагьосана.

— Мисис Рестарик?

— Да. Аз…

— Надявам се, че не съм ви попречил, мадам.

На устните й се появи тънка усмивка.

— Съвсем не. Вие ли сте…

— Позволих си да ви посетя. Една моя приятелка, мисис Ариадни Оливър…

— О, да. Зная кой сте. Мосю Поаре.

— Мосю Поаро — поправи я той, като наблегна на последната буква. — Еркюл Поаро на вашите услуги. Бях наблизо и се осмелих да ви се обадя с надеждата, че ще мога да изкажа почитанията си на сър Родерик Хорсфийлд.

— Да. Наоми Лоримър ни спомена, че може да се отбиете.

— Надявам се, че е удобно?

— О, да. Ариадни Оливър беше тук миналия уикенд. Доведоха я семейство Лоримър. Книгите й са много забавни, нали? Но може би вие не смятате криминалните истории за забавни. Самият вие сте истински детектив, нали?

— Съвсем истински — отговори Еркюл Поаро.

Той забеляза, че тя прикри усмивката си. Започна да я изучава по-внимателно. Беше красива, но с изкуствена красота. Златисторусата й коса имаше странен вид. Той се зачуди дали дълбоко в душата си тя не таеше несигурност, дали не играеше ролята на английска дама, погълната от градината си. Замисли се какъв ли е социалният й произход.

— Имате много хубава градина — поласка я той.

— Обичате ли градини?

— Не така, както англичаните ги обичат. В Англия имате специална наклонност към тях. За вас те означават много повече, отколкото за нас.

— Искате да кажете за французите ли?

— О, да.

— Струва ми се мисис Оливър спомена, че сте работили в белгийската полиция.

— Така е. Аз съм едно старо белгийско полицейско куче — учтиво се засмя Поаро и като махна с ръка, продължи: — Но се възхищавам на градините ви. Научих се от вас. Латинската раса харесва строго симетрично подредените градини, градините на дворците, миниатюрно копие на градината на Версай. Измислила е също и potager 12 12 Potager (фр.) — зеленчукова градина. — Б.пр. . Зеленчуковата градина е нещо много важно. И вие тук в Англия си имате такива градини, но сте ги копирали от Франция. Не ги харесвате обаче толкова, колкото градините с цветя. А? Така ли е?

— Да, мисля, че сте прав — отговори Мери Рестарик. — Заповядайте вкъщи. Дошли сте да се видите с чичо.

— Дойдох, както казахте, да изразя почитанията си на сър Родерик, но също и на вас, мадам. Винаги изразявам почитта си към красотата, когато я срещна.

И той й се поклони.

— Не бива да ми правите толкова много комплименти — засмя се тя леко смутена.

Тръгна към един отворен френски прозорец и Поаро я последва.

— Запознах се с чичо ви през 1944 година.

— Бедният, доста е остарял. Боя се, че е почти глух.

— Не съм го виждал оттогава. Вероятно ме е забравил. Свърза ни шпионажа във връзка с едно научно откритие. Успяхме благодарение на находчивостта на сър Родерик. Надявам се, че ще иска да се срещне с мен.

— О, сигурна съм, че ще му бъде много приятно — увери го мисис Рестарик. — В някои отношения живота му е доста скучен. Налага ми се често да ходя в Лондон, защото си търсим подходяща къща. — Тя въздъхна и продължи: — Възрастните хора понякога са много трудни.

— Зная — съгласи се Поаро. — И аз съм труден по някой път.

— А, не, мосю Поаро — засмя се тя, — хайде сега. Не бива да се правите на стар.

— Случва се да ми го казват — въздъхна той и тъжно добави: — младите момичета.

— Много неучтиво от тяхна страна. Вероятно подобно нещо би направила и дъщеря ни.

— А, имате дъщеря?

— Да. Всъщност заварена дъщеря.

— С удоволствие бих се запознал с нея — отбеляза учтиво Поаро.

— Боя се, че сега не е тук. В Лондон е. Там работи.

— Тези млади момичета, всичките работят в днешно време.

— Всеки би трябвало да работи — измърмори неясно мисис Рестарик. — Дори когато се омъжат, ги убеждават да продължат да упражняват професията си.

— А вас, мадам? Убедиха ли да се върнете на работа?

— Не. Израснах в Южна Африка. Неотдавна дойдохме тук със съпруга ми. Все още не съм свикнала с обстановката.

Тя огледа наоколо, но на Поаро му се стори, че го направи без въодушевление. Стаята беше добре обзаведена, но стандартно. Липсваше й индивидуалност. На стените висяха два големи портрета, които единствено внасяха известна атмосфера. Единият бе на жена с тънки устни във вечерна рокля от сиво кадифе. На срещуположната стена бе окачен портрет на около тридесетгодишен мъж, от който лъхаше сдържана енергия.