Агата Кристи - Третото момиче

— Предполагам, че на дъщеря ви е скучно в провинцията?

— Да, по-добре се чувства в Лондон. Не й харесва тук. — Внезапно млъкна и после, сякаш последните думи бяха насила изтръгнати от нея, добави: — И мен също.

— Невъзможно — отбеляза Еркюл Поаро с френска учтивост.

— Съвсем не е невъзможно. О, мисля, че често се случва. Предполагам, че на момичетата им е трудно да приемат мащеха.

— Дъщеря ви много ли е била привързана към майка си?

— Мисля, че да. Тя е трудно момиче. Както вероятно и повечето момичета.

— В днешно време родителите контролират много по-слабо дъщерите си — въздъхна Поаро. — Вече не е както в доброто старо време.

— Не, наистина.

— Не е редно да се говори така, мадам, но трябва със съжаление да призная, че те предявяват много малки изисквания при избора на… как да се изразя… техните приятели.

— В това отношение Норма създава големи тревоги на баща си. Струва ми се обаче, че е безсмислено да се оплакваме. Хората трябва да се учат от собствения си опит. Но да се качим при чичо Роди. Стаите му са на горния етаж.

Тя тръгна напред, а Поаро хвърли отново поглед на стаята през рамо. Скучна обстановка, без собствена атмосфера, с изключение може би на двата портрета. По кройката на дрехите Поаро прецени, че са от преди доста години. Помисли си, че ако жената е първата мисис Рестарик, той не би я харесал.

— Хубави портрети, мадам — отбеляза той.

— Да. Рисувани са от Лансбергер.

Това бе името на един прочут, изключително скъп и моден портретист от преди двадесет години. Неговият педантичен натурализъм сега беше излязъл от мода. След смъртта си той бе почти забравен. Понякога подигравателно наричаха моделите, които рисува „стойки за дрехи“; но на Поаро му се струваше, че зад това се крие нещо друго. Подозираше, че зад загладените образи, създавани с лекота от Лансбергер, надничаше внимателно прикрита насмешка.

— Скоро ги извадихме от килера, почистихме ги и… — обясни мисис Рестарик, докато се изкачваше нагоре по стълбите пред Поаро.

Тя рязко спря, хванала с едната си ръка перилата.

От завоя на стълбището над нея внезапно се появи една мъжка фигура, запътила се надолу. Изглеждаше съвсем нелепо. Беше човек в причудливи дрехи, човек, който със сигурност не подхождаше на този дом. Подобен силует беше познат на Поаро от други места. Срещаше се често по улиците на Лондон и дори на партита. Беше типичен за младото поколение. Младежът беше облечен в черно сако, бродирана кадифена жилетка, тесни прилепнали панталони и дълги кестеняви къдрици, виещи се покрай страните му. Изглеждаше екзотичен и доста красив, но човек се нуждаеше от известно време, за да определи пола му.

— Дейвид! — възкликна остро Мери Рестарик. — Какво, за Бога, правиш тук?

Младият човек никак не се притесни.

— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.

— Какво правиш тук, в този дом? Ти… с Норма ли си тук?

— Норма? Не. Надявах се да я намеря при вас.

— Да я намериш при нас? Какво искаш да кажеш? Тя е в Лондон.

— Не, уважаема, не е там. Във всеки случай не е на „Бороудин Меншънс“ 67.

— Как така не е там?

— Ами, като не се върна след уикенда, помислих си, че вероятно е останала с вас. И дойдох да разбера какво е намислила.

— Тръгна си в неделя вечерта, както обикновено — заяви домакинята ядосано. — Защо не позвъни, за да ни известиш, че ще дойдеш? Защо тършуваш из къщата?

— Наистина, уважаема, вие май си мислите, че се каня да отмъкна лъжиците или нещо такова. Съвсем естествено е посред бял ден да вляза в къщата. И защо не?

— Е, ние сме старомодни и това не ни харесва.

— О, Боже! — въздъхна Дейвид. — Каква врява вдигат всички. Ами, уважаема, след като не съм добре дошъл и не знаете къде е заварената ви дъщеря, то предполагам, ще е по-добре да си вървя. Да си обърна ли джобовете, преди да изляза?

— Не ставай смешен, Дейвид!

— Чао-чао, тогава. — Младежът ги подмина като им помаха с ръка, слезе долу и напусна къщата през отворената входна врата.

— Ужасна личност — каза Мери Рестарик с ненавист, която стресна Поаро. — Не мога да го понасям. Защо в днешно време Англия е пълна с подобни хора?

— Е, мадам, не се разстройвайте. Всичко е въпрос на мода. Винаги е имало модни хора. В провинцията не се срещат много, но в Лондон е пълно с тях.

— Ужасен! — възкликна Мери. — Отвратителен! Ексцентричен, женствен.

— И все пак не много различен от портрет на Ван Дайк, не мислите ли, мадам? Ако е в златна рамка, с колосана яка, не бихте казали, че е ексцентричен и женствен.