Агата Кристи - Празникът на Вси светии

— И защо ще мислите така? — попита той.

— Защото не мога да се отърва от усещането, че напоследък винаги се случват само неприятни неща. Някой много ти е необходим, знаеш, че не можеш да чакаш, а се налага да чакаш. Исках да се свържа незабавно с вас, абсолютно ми е наложително.

— А коя сте вие? — попита Еркюл Поаро.

Жената остана безкрайно изненадана.

— Нима не знаете? — попита учудено.

— Да, зная — отвърна Еркюл Поаро. — Моята приятелка Ариадни.

— И съм в ужасно състояние — каза тя.

— Да, да, разбирам. И сте тичали? Направо сте без дъх, нали?

— Не съм тичала. Просто много съм развълнувана. Може ли да дойда веднага?

Поаро изчака малко, преди да отговори. Приятелката му госпожа Оливър явно се намираше в състояние на крайна възбуда. Каквото и да й се бе случило, тя без съмнение щеше да му отнеме дълго време в излияние на своите болки, разочарования или каквото не й даваше покой. Веднъж настанила се в светилището на Поаро, щеше да е доста трудно човек да й подскаже да си тръгне, без да бъде неучтив. Нещата, които я вълнуваха, бяха толкова много й често пъти толкова неочаквани, че човек трябваше да внимава как да подходи при обсъждането им.

— Нещо ви е разтревожило, така ли?

— Ама, разбира се, че съм разтревожена. Не зная какво да правя. Не зная, о, господи, направо нищо не зная! Само чувствам, че трябва да дойда и да ви го кажа — да ви кажа какво се е случило, защото единствено вие ще знаете какво да се направи. Само вие ще ми кажете какво трябва да сторя. Мога ли да дойда?

— Но, разбира се, разбира се. Ще се радвам да ви посрещна.

Жената затвори и Поаро повика Джордж, помисли няколко минути, след това поръча ечемичена вода с лимон, а за себе си — горчив лимон и чаша коняк.

— Госпожа Оливър ще бъде тук след около десет минути — каза той.

Джордж се оттегли. Върна се с коняка за Поаро, а след това отиде за другата напитка, която като че ли единствено би се понравила на госпожа Оливър. Поаро отпи глътка коняк, подкрепяйки се за изпитанието, което го очакваше.

„Жалко — промърмори, — че мислите й са толкова разпилени. Ала все пак притежава известна оригиналност. Възможно е да чуя от нея нещо приятно. А пък — поразмисли малко — може и да се окаже, че само ще ми изгуби времето, защото просто ще е нещо невероятно глупаво. Eh, bien, човек трябва да умее да рискува.“

Отново се чу звън, но този път беше на входната врата. Само че позвъняването не беше еднократно, а продължи прекалено дълго и този, който държеше пръста си на бутона, вдигна голям шум.

„Явно е много развълнувана“ — каза си Поаро.

Той чу Джордж да отива до вратата, да я отваря и преди да успее да се върне и да съобщи за посетителя, вратата на неговата стая се отвори и Ариадни Оливър нахлу вътре, а зад нея Джордж дърпаше от раменете й нещо, което наподобяваше рибарска мушама.

— Господи, с какво сте облечена? — запита Еркюл Поаро. — Позволете на Джордж да го поеме. Много е мокро.

— Разбира се, че е мокро — каза тя. — Навън вали. Дъжд, вода — откъде мога да мисля за такива неща? Само представата за тях ме изпълва с ужас.

Поаро я погледна с интерес.

— Ще пиете ли малко ечемичена вода с лимон — попита — или да ви предложа една малка чашка „Животворна вода“?

— Ненавиждам водата — отвърна гостенката.

Поаро я погледна изненадано.

— Ненавиждам я. Никога не съм допускала какво може да причини на някого.

— Мила приятелко — каза Еркюл Поаро, докато Джордж я освобождаваше от мократа мушама. — Елате и седнете тук. Нека Джордж най-после ви освободи от — с какво всъщност сте облечена?

— Купих си я в Корнуол — отвърна тя. — Мушама. Истинска рибарска мушама!

— Не се съмнявам, че на рибаря може да му върши чудесна работа, но не мисля, че е толкова подходяща за вас. Тежичка е. Но хайде сядайте и разказвайте.

— Не зная как да започна — изрече госпожа Оливър, отпускайки се в едно кресло. — Разбирате ли, има моменти, когато всичко ми се струва напълно нереално. Но то се случи. Действително се случи.

— Хайде, разкажете ми — подкани я Поаро.

— Затова съм дошла. Но щом влязох тук, мислите ми напълно се объркаха.

— Защо не започнете от началото? — подхвърли той. — Или ви се струва твърде тривиално?

— Не зная къде му е началото. Наистина. Всичко може да е започнало много отдавна, разбирате ли?

— Успокойте се — каза Поаро. — Съберете мислите си и ми кажете какво толкова ви е разтревожило?

— И вас щеше да разтревожи — рече жената. — Поне така си мисля. — Тя погледна някак неуверено. — Макар че човек не може да е сигурен какво може да ви разтревожи. Приемате толкова неща съвсем невъзмутимо.