Агата Кристи - Празникът на Вси светии

— Да — отвърна тя.

— Трябваше да ви накараме да направите нещо свързано с убийство. Например довечера да стане убийство и гостите да го разкрият.

— О, не, благодаря — заяви писателката. — Никога повече!

— Защо никога повече?

— Ами веднъж опитах, но не излезе нищо — отвърна госпожа Оливър.

— Ама сте написали много книги — каза Джойс. — Сигурно сте спечелили много пари от тях, а?

— Може и така да се каже — отговори, като веднага се сети за Данъчната служба.

— А детективът ви е финландец.

Госпожа Ариадни Оливър кимна утвърдително. Едно момченце с каменно изражение на лицето се приближи към по-големите деца и попита:

— А защо е финландец?

— И аз често съм се питала — отвърна писателката най-чистосърдечно.

Госпожа Харгрийвс, съпругата на органиста, влезе в стаята запъхтяна, помъкнала голяма зелена пластмасова кофа.

— Какво ще кажете да използваме тази за състезанието с ябълки? — попита. — По-ярка е на цвят.

Госпожа Лий, помощничката на лекаря, се обади:

— По-добре е поцинкована кофа, за да не се обръща лесно. Къде ще я оставите, госпожо Дрейк?

— Според мен добре е състезанието с ябълки да бъде в библиотеката. Килимът там е стар, а винаги се разплисква вода.

— Добре. Ще ги занесем там. Роуина, ето още една кошница с ябълки.

— Нека да помогна — рече госпожа Оливър.

Тя вдигна двете ябълки, търкулнали се до краката й. Почти несъзнателно захапа едната. Госпожа Дрейк решително издърпа другата ябълка от ръката й и я постави обратно в кошницата. Поведе се шумен разговор:

— Добре, но къде тогава ще направим „Огнения змей“ 2 2 Игра, която се състои в лапане на стафиди от блюдо с горящ коняк. — Б.пр. ?

— Трябва да е в библиотеката, защото там е най-тъмно.

— Не, ще го направим в дневната.

— Ще трябва да постелем с нещо масата.

— Ще я застелем със зелената покривка, а отгоре ще сложим мушамата.

— Ами огледалата? Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?

Изхлузвайки скришом обувките си и все още гризейки ябълката, гостенката отново се отпусна на канапето и се зае да оглежда пълната с хора стая. Мислите й се нижеха така: „Ако реша да пиша за всички тези хора, как да го направя? По принцип всички ми изглеждат симпатични, но може ли човек да е сигурен?“

Все пак имаше нещо вълнуващо в това, че не знае нищо за тях. Всички бяха жители на Удли Комън, а за неколцина от тях бе подочула по нещо от Джудит.

Например госпожица Джонсън имаше нещо общо с църквата, но не беше сестра на викария. О, ама, разбира се, тя беше сестрата на органиста. Роуина Дрейк пък като че ли командваше в Удли Комън. Онази жена, дето домъкна ужасната пластмасова кофа. Госпожа Оливър мразеше всичко пластмасово. А и тези деца, тези момчета и момичета.

До този момент за нея те бяха само имена. Една се казваше Нан, друга — Биътрис, имаше още и Кати, Даяна и онази Джойс, дето задаваше такива оперени въпроси. „Нещо не ми харесва тази Джойс“ — каза си писателката. Високото момиче се казваше Ан и беше доста високомерно. Имаше и две по-големи момчета, които явно отскоро бяха започнали да експериментират с прическите си, но резултатът беше доста плачевен.

Влезе още едно момченце и смутено изрече:

— Мама праща тези огледала да видите дали стават.

Госпожа Дрейк ги пое.

— Много ти благодаря, Еди.

— Ама това са си най-обикновени огледала — обади се момичето на име Ан. — Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?

— Някои ще видят, а други — не — поясни Джудит Батлър.

— А вие виждали ли сте съпруга си на такова празненство? Имам предвид като това сега?

— Как ли не — обади се Джойс.

— Може пък да го е видяла — намеси се Биътрис. — На това му казват ЕСВ. Екстрасензорно възприятие — добави с тон на човек, който свободно борави с модерните термини.

— Чела съм една ваша книга — обърна се Ан към госпожа Оливър. — „Умиращата златна рибка“. Не беше лоша.

— На мен не ми хареса — рече Джойс. — Нямаше достатъчно кръв в нея. Обичам убийствата да са много кървави.

— Тогава не заприличва ли на касапница? — попита писателката.

— Да, ама е вълнуващо — отвърна Джойс.

— Това не е задължително.

— Веднъж видях убийство — каза Джойс.

— Не ставай смешна, Джойс — обади се госпожица Уитъкър, учителката.

— Наистина видях — повтори тя.

— Сериозно? — попита Кати, зяпнала я с ококорени очи. — Наистина, наистина?

— Как ли пък не — отсече госпожа Дрейк. — Не говори глупости, Джойс.