Агата Кристи: Празникът на Вси светии

— Откъде идват всички тези неща? — запита тя.

— О, прави ги Ники по молба на Роуина. Помага му Дезмънд, неговият приятел. Ники доста се занимава с фотография! Той и още няколко негови познати си сложили перуки, бакенбарди, бради и разни такива неща, използвали специално осветление и други ефекти и нищо чудно, че момичетата пощуряват от радост.

— Все ми се струва — каза Ариадни Оливър, — че на днешните момичета им има нещо.

— А не мислите ли, че винаги е било така? — попита Роуина Дрейк.

Тя се позамисли.

— Може и да сте права — призна.

— А сега — извика госпожа Дрейк — вечеря!

Вечерята мина добре. Сандвичи, скариди, сирене, сладолед и орехови сладки. Децата просто преядоха.

— А сега — рече Роуина — последното изпълнение за вечерта — „Огненият змей“. Там насреща, през килера. Но първо наградите.

Наградите бяха раздадени и тогава се чу някакъв злокобен вой. Децата се втурнаха през салона назад към трапезарията.

Масата беше почистена и застлана със зелена кадифена покривка. Внесоха голямо блюдо с фламбирани стафиди. Разнесоха се писъци, всички се втурнаха напред и започнаха да грабят горещите стафиди с викове: „Ох, изгорих се! Не е ли прекрасно?“ Огненият змей запремига и изгасна. Лампите светнаха. Празненството завърши.

— Всичко мина чудесно — каза Роуина.

— И как иначе — при всичките тези главоболия, с които се бяхте нагърбили.

— Чудесно беше — рече тихо Джудит. — Наистина прекрасно. — А сега — добави уморено — ще трябва да поразчистим. Не можем да оставим всичко на онези клети жени утре заран.

В един апартамент в Лондон телефонът иззвъня. Собственикът на апартамента — Еркюл Поаро — се раздвижи в креслото си. Моментално го обзе разочарование. Още преди да вдигне слушалката, знаеше какво означава това. Неговият приятел Соли, с когото имаше намерение да прекара вечерта в безкрайни спорове относно истинския извършител на убийството в Градските бани на Канинг Роуд, щеше да каже, че не може да дойде. Поаро, който бе събрал известни сведения в полза на собствената си, макар и малко отвлечена хипотеза, беше дълбоко разочарован. Той не допускаше, че приятелят му Соли ще приеме неговите предположения, но не се съмняваше, че когато Соли на свой ред представи собствените си неправдоподобни виждания, самият Еркюл Поаро лесно ще може да ги обори в името на разума, порядъка и методичността. Малко бе да се каже, че щеше да е неприятно, ако Соли не дойдеше тази вечер. Но истина беше, че когато се срещнаха през деня, Соли беше със силна кашлица и хрема.

„Ужасно е настинал — каза си Поаро — и без съмнение, независимо от лекарствата, с които разполагам, вероятно би ме заразил. По-добре, че няма да дойде tout de meme — добави с въздишка. — А това означава, че ще прекарам една отегчителна вечер.“

Напоследък повечето вечери биваха отегчителни, помисли Еркюл Поаро. Неговият ум, колкото и да беше великолепен (той никога не се бе съмнявал в този факт), все пак имаше нужда от контакти. Той не притежаваше самовглъбеността на философа. Понякога почти съжаляваше, че на младини вместо полицията не бе избрал теологията. Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла? Щеше да е интересно да почувства, че това има значение, и да се впусне в разпален спор със своите колеги.

Джордж, прислужникът, влезе в стаята.

— Обади се господин Соломон Леви, сър.

— А, да! — каза Еркюл Поаро.

— Много съжалява, но бил възпрепятстван да ви посети тази вечер. Бил на легло поради силен грип.

— Той няма никакъв грип — рече детективът, — а само ужасна простуда. Всички мислят, че имат грип. Това звучи по-важно и изисква повече състрадание. Неприятното при простудата е, че е трудно да ти засвидетелстват необходимото съчувствие.

— Добре е, сър, че няма да дойде — каза Джордж. — Тези простуди са много заразни. Няма да е хубаво, ако ви хване такова нещо.

— Ще бъде крайно досадно — съгласи се той.

Телефонът отново иззвъня.

— Кой още е хремав? — попита. — Не съм канил никой друг.

Джордж тръгна към телефона.

— Ще се обадя оттук — каза Поаро. — Сигурен съм, че не е важно. Но във всеки случай — сви рамене — така времето ще мине по-бързо. Кой знае?

— Много добре, сър — почтително кимна прислужникът и се оттегли.

Поаро вдигна слушалката.

— Еркюл Поаро на телефона — изрече с известна тържественост, целяща да впечатли този, който се обаждаше.

— Чудесно! — отвърна задъхано нетърпелив женски глас. — Мислех, че няма да ви намеря у вас.