Агата Кристи: Празникът на Вси светии

— Видях убийство — настоя тя. — Видях, видях, видях.

Едно седемнайсетгодишно момче, седнало на една стълба, погледна надолу с любопитство.

— Какво убийство? — попита то.

— Не вярвам — каза Биътрис.

— Разбира се, че не е за вярване — обади се майката на Кати. — Просто си измисля.

— Не е така! Видях!

— Тогава защо не си отишла в полицията? — попита Кати.

— Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно, искам да кажа много след това разбрах, че е било убийство. Някой каза нещо преди месец или два и тогава ми прищрака — ами аз съм видяла убийство!

— Виждате — каза Ан, — че си измисля. Това са глупости.

— Кога е станало? — попита Биътрис.

— Преди години — отвърна Джойс. — Тогава бях съвсем малка.

— Кой кого е убил? — попита Биътрис.

— Няма да ви кажа нищо — отвърна момичето, — щом сте такива ужасни!

Госпожица Лий влезе с друга кофа. Започна спор за това кое е по-подходящо за състезанието с ябълки — ведрата или пластмасовите кофи. Повечето помагачи се стекоха в библиотеката, за да огледат мястото. По-малките, изглежда, бяха нетърпеливи да потренират някои по-трудни движения и да покажат уменията си. Косите им се намокриха, разплиска се вода. Донесоха хавлии за подсушаване. В крайна сметка се реши, че поцинкованото ведро бе за предпочитане пред цветното очарование на пластмасовата кофа, която се обръщаше твърде лесно.

Госпожа Оливър остави купата с ябълки, която донесе за попълване на запасите за следващия ден, и отново си взе една.

— Четох във вестника, че много обичате ябълки — чу се обвинителен момичешки глас, който принадлежеше на Ан или на Сюзън.

— Това е най-големият ми грях — отвърна жената.

— Щеше да е по-весело, ако бяха дини — отбеляза едно от момчетата. — Толкова са сочни. Как само щеше да се изпоцапа наоколо — добави, като многозначително огледа килима.

Жената, която се почувства неудобно от подобно публично изобличаване в лакомия, напусна стаята и потърси определено помещение, чието местоположение по принцип се откриваше лесно. Тя изкачи стълбището и когато зави на първата площадка, се блъсна в момче и момиче. Те се бяха облегнали на вратата, за която госпожа Оливър бе почти сигурна, че е нейната цел. Влюбените не й обърнаха никакво внимание. Те въздишаха, сгушени един в друг. Жената се питаше на колко ли години са тези двамата. Момчето беше навярно на петнайсет, а момичето — малко над дванайсет.

„Апъл Трийз“ беше доста голям дом и криеше в себе си няколко приятни ниши и гнезденца. „Какви егоисти са хората — помисли си госпожа Оливър. — Изобщо не зачитат другите.“ Тази до болка позната фраза изплува в съзнанието й. Тя й бе казвана последователно от бавачката, гувернантката, баба й, две стари лели, от майка й и от неколцина други.

— Извинете — високо и ясно произнесе тя.

Момчето и момичето се притиснаха още по-плътно и впиха устни.

— Извинете — повтори жената, — може ли да мина? Искам да вляза през тази врата.

Младежите неохотно се разделиха, като я изгледаха намръщено. Тя влезе, затръшна вратата и постави райбера. Вратата не прилепваше плътно и отвън долетя говор.

— Що за хора, боже мой! — изрече с мутиращ глас момчето. — Можеше да види, че не желаем да ни безпокоят.

— Хората са такива егоисти — припя гласчето на момичето. — Мислят само за себе си.

— Изобщо не зачитат другите — добави момчето.

Подготовката за едно детско празненство създава далеч повече грижи на организаторите, отколкото прием, предназначен за възрастни. Качествена храна и подходящи алкохолни напитки — и малко лимонада — е предостатъчно, за да бъде приемът на ниво. Може да е по-скъпо, но грижите са далеч по-малко. По този въпрос Ариадни Оливър и приятелката й Джудит Батлър бяха единодушни.

— А какво мислите за юношеските празненства? — запита Джудит.

— Не зная много за тях — отговори госпожа Оливър.

— В известен смисъл — каза Джудит — смятам, че те може би са свързани с най-малко неприятности. Имам предвид, че просто нас, възрастните, ни изхвърлят. И уверявам ви, сами си уреждат всичко.

— И успяват ли?

— Е, не като нас, разбира се. Забравят да поръчат някои неща, а поръчват в изобилие други, които никой не харесва. Първо ни отстраняват, а после казват, че имало неща, които сме били длъжни да им осигурим. Чупят много чаши и винаги идва някой натрапник или пък друг води приятел. Знаеш какво имам предвид. Разните му там наркотици — как му казват те — трева или коноп, или ЛСД, което винаги съм мислила, че означава пари, а очевидно не е така.