Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Тъкмо се канех да продължа с разходката си, когато до слуха ми достигна слабото изсвирване на ловджийски рог. Аз тутакси изтичах навън и се постарах да заема същото място, на което бях стоял, когато кралят ме беше заплашил. После си поех дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя силно туптящото си сърце, и се приготвих да посрещна Хенри и хората му, които — целите опръскани с кал и доста унили — тъкмо влизаха в двора. Щом спряха, Големия звяр скочи от коня си и нареди раненият ловец да бъде отнесен в лечебницата, а труповете на двете ловджийски кучета — положени в параклиса. После се заклатушка към мен, а дружките му с техните изопнати от напрежение лица и бдителни очи се скупчиха зад него.

— Значи пак успя да се измъкнеш, а, Шалот?

— Да, твое величество.

— И как го направи? — Големият звяр навря лицето си в моето.

Преструвайки се на много стреснат, аз отворих уста да отговоря, но после я затворих и въздъхнах.

— Знаеш ли какво се случи с кучетата ми? — излая кралят.

Аз страхливо поклатих глава.

— А с ловеца ми?

В този момент ми се стори уместно да изхлипам.

(Веднъж Кит Марлоу ми каза, че от мен можело да излезе чудесен актьор. Истина е — бях в състояние да променям настроенията си изключително бързо, а през онзи ден в Уиндзор го правех просто светкавично!)

После коленичих на калдъръма пред Големия звяр, което между другото беше отлично хрумване, тъй като Хенри обожаваше да гледа как хората се унижават пред величието му.

— Какво има? — изрева кралят.

— Няма да ми повярваш, твое величество! — аз сграбчих ботушите му и страхливо погледнах нагоре. — Онова, което видях, беше направо ужасно! Кошмарно видение от ада!

О, да, стрелата ми улучи право в целта! Големият, тлъст Хенри беше суеверен като последен циганин!

— Слушам те — излая Хенри.

— Всичко се случи в гората, твое величество. Тъкмо тичах през храсталаците и си мислех, че с плиткия си ум и голямата си уста сам съм си навлякъл тази съдба…

— Когато? — нетърпеливо попита Хенри.

— Когато иззад дърветата изскочи някакъв конник. О, твое величество, не можеш да си представиш колко ужасен беше! Очите на черния му като катран кон светеха подобно на живи въглени, сбруята му беше направена от огън, а седлото — от човешка кожа — аз замълчах, за да постигна по-голям ефект. — Толкова се уплаших, твое величество, че припаднах от страх.

Хенри се наведе към мен.

— А после какво стана?

— Когато дойдох на себе си, видях, че конникът е слязъл от коня си и се е надвесил над мен. Беше така висок, така тъмен и страшен, че… Само от твое величество съм се плашил повече — добавих с треперещ глас.

Хенри ми се усмихна доволно и аз си дадох сметка, че съм на прав път.

— И какво ти каза този зловещ дух? — попита кралят.

— Че се казвал Ловеца Хърн! — извиках аз. — Гласът му беше като твоя — величествен и внушаващ ужас, бумтящ като топовен гърмеж в разгара на някоя славна битка…

— А как беше облечен? — попита кралят.

— Носеше черни дрехи, от главата му стърчаха грамадни рога, а в ръцете си носеше толкова огромен лък, че само някой като твое величество би могъл да опъне тетивата му.

— Какво ти каза духът? — извика някой.

Хенри се обърна и гневно изгледа хората си.

— Отговори на въпроса, Шалот — рече той и ме почеса по тавата, сякаш бях някое от псетата му.

— „Аз съм Ловеца Хърн — повтори привидението, — а ти, Шалот, си долен боклук и заслужаваш да умреш, задето оскърби краля. Въпреки това аз дойдох, за да ти окажа голяма милост и да ти съобщя, че няма да умреш днес.“

— Продължавай! — изсъска Хенри.

Аз вдигнах поглед.

— „В замяна на това ще се превърнеш в най-верен слуга на моя любим крал на Англия — заяви Хърн — и ще му помогнеш да се освободи от грижите си.“

Усмивката на Хенри вече стигаше от ухо до ухо.

— Продължавай! — настоя той.

— Ами това е — сега трябва да ти служа до края на дните ти.

— Ловеца не ти ли обеща нещо? — настоя Големия звяр, сякаш беше дете, опитващо се да си изпроси още сладкиши.

— Невиждана слава за теб, твое величество — отвърнах аз. — Освен това — здрав син и множество потомци. Разбира се, помолих духа за някакъв знак…

— И? — попита Големия звяр.

— „Не ти ли дадох вече? — отвърна ми Хърн. — Нима не те спасих от потната треска в Лондон?“

(Страхотно попадение! Като се има предвид колко възклицания и многозначителни кимания от другарите на Хенри успях да изтръгна с него, смея да предположа, че Уил Шекспир ужасно щеше да го хареса.)