Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз изпъшках и се отпуснах на едно столче. Тлъстият бърборко отново ме беше хванал в капана си. Ако Ловеца Хърн действително ми се беше явил, на другия ден трябваше да постигна успех. Ако ли не, явно отново щеше да ми се наложи да бягам, за да отърва кожата!

На следващата сутрин потеглихме с лодка точно по зазоряване. Агрипа ни изпрати до кея, тананикайки тихичко някаква песничка. След като ми помогна да се кача в лодката, добрият доктор ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.

— Следващия път, когато срещнеш Ловеца Хърн — прошепна той със светнали от веселие очи, — предай му много поздрави от мен!

Аз седнах в лодката и докато се отдалечавахме от брега, зяпнах от почуда. Агрипа пък просто вдигна ръка за сбогом, обърна се и изчезна в утринната мъгла. Ще бъда честен с вас. Винаги съм се чудел дали именно добрият доктор не се беше превъплътил в Ловеца Хърн. Години по-късно, когато старият Том Уолси изпадна в немилост, понеже не можа да уреди на краля развод, и замина за Йорк, за да се изправи пред съда за държавна измяна, аз тръгнах с него. (Да, бях в Лестърското абатство, когато някогашният велик кардинал внезапно се разболя и да, той беше отровен, но не, не го отрових аз.) Та когато предсмъртната му агония започна, аз коленичих до леглото му и изслушах изповедта му, а после стиснах тлъстата му ръка.

— Кажи ми, Том — попитах го (по онова време вече бях на малко име с всички и дори Големия звяр ми позволяваше да го наричам Хал!) — Кажи ми, Том — рекох, — онзи път в Уиндзор Агрипа ли се беше преоблякъл като Ловеца Хърн?

Дебелакът Том поклати глава.

— Невъзможно — прошепна той. — През онзи ден двамата трябваше да свършим нещо за краля, така че бяхме заедно през цялото време.

Е, може би Агрипа беше накарал някой от хората си да се преоблече като Ловеца Хърн, но така или иначе, аз никога не узнах какво точно се е случило.

Все едно, в онзи ден двамата с Бенджамин стигнахме до кея при „Сейнт Пол“ точно когато църковните камбани забиха за втората сутрешна служба. По време на пътуването ни господарят ми си беше мълчал, но сега се размърда, изскочи от лодката заедно с торбите със злато и тревожно се огледа наоколо.

— Какво има, господарю? — попитах аз, скачайки бързо след него на брега.

Бенджамин скри златото под плаща си и продължи да се оглежда.

— Не знам, Роджър, но се чувствам като на тръни!

Аз посочих към въоръжените с алебарди и лъкове стражи в лодката.

— Но нали тези юнаци ще бъдат с нас! — заявих. — Освен това кралят несъмнено е скрил още много такива около кръста при „Сейнт Пол“.

Бенджамин обаче не можеше да бъде успокоен. В следващия миг кралските телохранители оформиха около нас предпазен щит и всички тръгнахме към внушителната катедрала. В наше отсъствие градът почти се беше върнал към нормалното си ежедневие. Продавачите се провикваха иззад сергиите си, облечените в дрипи боклукчии почистваха нужниците, а от каруците, превозващи трупове, и червените кръстове, изрисувани по вратите на къщите, нямаше и следа. Аз зърнах сред тълпата двама съмнителни типове, вероятно джебчии, и разсеяно се запитах къде ли е Куиксилвър. Да ви призная, все още имах желание да разтърся този мошеник най-сърдечно, но не за ръката, а за гърлото! Както казва псалмописецът обаче: „Доста е на всеки ден злобата му“ 29 29 От Матея свето Евангелие, 6:34. — Б.пр. , пък и двамата с Бенджамин си имахме друга работа.

И така, групичката ни зави по Патерностер Роу и продължи нагоре по уличката „Сейнт Пол“, която водеше право към катедралата. Докато минавахме по сводестия коридор с прочутия стенопис, изобразяващ Танца на смъртта 30 30 Символично представяне на идеята за универсалността на смъртта чрез танц между живи и мъртви, в който мъртвите (или фигурата на смъртта) водят живите (обикновено папа, император, крал, дете и работник) към гроба. Сюжетът присъства в западноевропейското изкуство през Средновековието и Ренесанса. — Б.пр. , аз любопитно се взрях в зловещите скелети, които весело подскачаха пред стотиците клетници, тръгнали към ада. За съжаление, вече не можете да видите това невероятно произведение на изкуството, тъй като херцогът на Съмърсет срути коридора, където беше изобразено. Все едно, в онзи ден ние влязохме в катедралата и тръгнахме из нефа, любимо място за среща на лондончани, където жителите на града се разхождаха, показваха се, клюкарстваха и въртяха по малко търговия. Освен това наоколо беше пълно с момчета от хора, които отчаяно се оглеждаха за някой достатъчно глупав човек с шпори, тъй като имаха право да му искат такса за правото да ги носи. В западния край на нефа пък, върху куп малки масички, седяха около две дузини писари и дращеха писма и правни документи. Бенджамин накара придружителите ни да спрат и напрегнато се взря в трудолюбивите писари.