Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Имам ли изобщо шанс?

— Съвсем малък — отвърна Големия звяр. — Но ако все пак успееш да се върнеш тук, обещавам да ти подаря живота, както и една кесия със злато — безсърдечният кучи син размаха показалец пред лицето ми. — Междувременно нямаш право да сваляш тази кожа, нито да яхаш кон, а да не говорим пък да се качваш на каруца.

Сърцето ми се сви. Докато Големия звяр беше бръщолевил, аз, естествено, бях обмислил всички тези възможности и бях решил, че най-лесно ще ми е да издебна някой ездач и да му открадна коня. Думите на Хенри обаче бяха попариха тези надежди, да не говорим пък колко разочарован останах, като разбрах, че не мога да свалям еленовата кожа. В крайна сметка, щеше да е изключително забавно да я надяна на някой пътуващ монах и да се промъкна обратно в Уиндзор, докато тлъстият свещеник се опитва да избяга от псетата на краля. Вместо това трябваше да стоя в този двор и да треперя от страх под лъчите на изгряващото слънце. В това време Хенри и обичайната банда подлизурковци, които го следваха навсякъде, седяха на седлата си, отпиваха от чашите си с греяно вино и ме оглеждаха, сякаш бях някакъв трофеен елен или пък граблива лисица.

Когато копелетата най-после решиха, че са готови за тръгване, двама ловци ми нахлузиха някакъв чувал на главата, приклещиха ме между конете си и ме поведоха извън замъка. После прекосихме малкото градче и се озовахме на някаква широка поляна, покрита с роса, в чийто далечен край се издигаше любимата гора на Хенри.

— Тичай, мастър Шалот! — посочи ми натам един от ловците, махайки чувала от главата ми. — Кралят се съгласи да ти даде един час преднина. После ще чуеш изсвирването на рога и лая на кучетата.

Аз погледнах към спътника на мъжа и бързо си дадох сметка, че е лош човек. После отново се обърнах към първия ловец и се взрях в суровото му, потъмняло от слънцето лице.

— Какво мога да сторя? — попитах го шепнешком. — Това е против закона, против всички правила и обичаи!

Онзи поклати глава.

— Не си нито първият, нито последният, който участва в тази игра.

— Но какво мога да сторя? — настоях аз.

Мъжът се наведе към мен.

— Тази гора принадлежи на краля — рече ми тихо той, — а това значи, че тук се слуша неговата дума. Последният клетник се обеси. Едно ще ти кажа — каквото и да правиш, не позволявай на кучетата да те хванат! В противен случай ще те разкъсат на парчета — ловецът ме стисна за рамото. — Бягай! — добави той. — Бягай като вятъра! И не се опитвай да се скриеш — кучетата вече са те подушили, а те никога не забравят миризми.

След тези думи добрият човечец обърна коня си и последван от спътника си, препусна надалеч от мен. И така, аз останах сам и се разтреперих като лист. После вдигнах очи и си дадох сметка, че небето е станало наситеносиньо, а слънцето вече припича доста силно. Изобщо — прекрасна лятна утрин. До слуха ми достигаше гукането на гривяците и скрибуцането на скакалците в тревата. В такъв ден на човек би му се искало да вземе някое хубаво момиче, една кана с бяло вино и две чаши и да излезе на разходка из поляните, а после да седне на брега на някое поточе и да лови пъстърва с ръце. Но разбира се, на Шалот не му се полагаше подобно нещо! О, не! В този чуден ден Шалот трябваше да умре! И така, аз направих онова, което винаги правех, когато попаднех в подобна безизходна ситуация — строполих се на колене и се разревах като някое бебе. После отправих една гореща молитва към Божията майка, като не пропуснах да й напомня, че макар да съм грешник „по-малко съм грешил, отколкото грешили са към мене“ 28 28 Шекспир, Уилям. „Крал Лир“, III д., II сц., прев. В. Петров, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2010. — Б.пр. . (Да, това е поредният израз, който Уил Шекспир е заел от мен.)

После, разбира се, хукнах като заек през тревата, насочвайки се право към тъмната редица дървета. Скоро виното се изпари от главата ми и острият ми ум започна да щрака. (Извинете, но ще трябва да изчакате един момент, тъй като виждам, че капеланът ми се киска. Малкият пръдльо най обича да слуша истории, в които на стария му господар му се налага да бяга, за да си спаси кожата. Да, просто ще вдигна бастуна си и ще перна тази купчинка миши изпражнения през пръстите. Ха така! Това трябва да го научи на уважение към по-добрите от него.)

Та когато стигнах до дърветата, аз спрях и се вгледах в пътечката, която лъкатушеше през гората. За миг се изкуших да нагазя в храстите, но това щеше да е глупаво. Трънаците щяха да се оплитат в глезените ми и да дерат краката ми и по този начин да ме забавят. И така, аз продължих да навлизам все по-навътре и по-навътре в тъмната гора, отчаяно търсейки място, където да се скрия от смъртта, която скоро щеше да тръгне по петите ми. Прецапах през куп поточета и прекосих не една и две горски поляни, без да попадна на подходящо скривалище. Все пак това беше ловният резерват на Хенри, където едва ли можех да се натъкна на някое селце, усамотено стопанство или пък на някоя дърварска или въглищарска колиба. Да, бях съвсем сам и макар че сърцето ми биеше лудешки, а краката ми вече едва ме държаха, не ми оставаше друго, освен да продължа да тичам. По някое време се добрах до някаква поляна и тъкмо бях стигнал до средата й, когато насреща ми изскочи конник. Аз вдигнах очи към него и тутакси паднах на колене. Реших, че вече съм мъртъв и съм попаднал в пъкъла. Ездачът — адско създание с черни дрехи, черна маска на лицето и огромни еленови рога на главата — седеше върху гърба на грамаден черен кон, който въртеше очи и риеше покритата с мъх земя.