Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Това би било най-тежкото наказание, което можеше да си представи.

Хиляда и триста метра над Каспийско море частният самолет "Хоукър"започна спускането си към международното летище "Мехрабад“. Имаше леки турбуленции, но това можеше да се очаква при този маршрут – въздушните течения над Каспийско море бяха известни с капризния си характер. Доктор Морбиъс Франк обаче беше свикнал с друсането. Мрачното му лице дори не потрепна, когато летателният апарат се разтресе, и той не вдигна поглед от броя на "Файненшъл таймс“, който четеше. Пилотът му бе от най-добрите, а Франк имаше далеч по-належащи проблеми от това да се притеснява за някакви си въздушни ями.

Когато научи за смъртта на стареца, побесня, но Амиери беше като дете и към него трябваше да се подхожда внимателно. Освен това може би грешката беше на самия Франк. Трябваше лично да се види с Туейн, за да обсъдят нарушаването на взаимното им споразумение за собствеността на Свитъка. Амиери просто бе направил онова, което умееше най-добре – да изтръгва информация от хора, които не желаят да му я дадат.

– Не съм ти ядосан, синко – увери Франк убиеца, когато Амиери му се обади у дома, в Лондон, от хотела в Палм Спрингс, където бе отседнал, преди да отиде у Туейн.

– Беше болен, докторе – настояваше Амери. – Не съм го притискал прекалено. Откъде да знам, че има аневризъм…

– Вярвам, че не си се престарал. Ти винаги прилагаш умерен натиск. Оценявам го. Било е просто нещастно и непредвидимо усложнение.

– Свитъкът не беше там. Претърсих всичко обстойно, без да оставям твърде видими следи. Знаех, че не искаш да личи, че е ровено. Свитъкът не беше в къщата.

– Ще го намерим – успокои го Франк. – Подозирам, че е у дъщерята. Няма друго логично обяснение. Туейн беше единак и единственият човек, на когото имаше доверие, бе момичето. Агентите ми потвърдиха, че не е притежавал банков сейф, но дъщеря му има, така че ролята ѝ е очевидна. Сигурен съм, че намерим ли момичето, ще намерим и Свитъка.

– Знаем ли вече къде е? – пламенно попита Амиери. – Защото падне ли ми в ръцете…

– Работим по въпроса. Хората ми в момента я издирват. Ще ти дам повече информация, когато се видим в Техеран.

Това беше преди три дни. На Франк му се искаше да можеше да върне времето и да се срещне лично с Туейн, за да го разпита за промяната в плановете за Свитъка, но миналото нямаше как да се промени. Тогава бе зает с други неща – изключително важни проблеми, изискващи цялото му внимание, които щяха да излязат наяве, след като Свитъкът бъде намерен и преводът му стане обществено достояние. Жалко, че толкова бързо бяха изгубили контрол и настана пълен хаос, но в крайна сметка Франк щеше да спечели. Винаги печелеше.

При вида на Техеран под тях чувството му за увереност се засили. Хората му постепенно преодоляваха всички препятствия в издирването. Скоро щяха да намерят дъщерята на Туейн. Беше сигурен в това.

Само се надяваше да я открие, преди до нея да се добере Орденът на Свещената реликва.

Стивън отвори вратата на офиса си пред Натали, като едва балансираше с франзелата и кафето. Гостенката влезе, стискайки кожената си чантичка.

Гуен Пийбоди стана от бюрото си и бързо се приближи до Стивън. Взе хляба от ръцете му и погледна изпитателно посетителката.

– Привет – поздрави радушно.

Натали кимна. Стивън огледа облицованото с червени тухли помещение, преобразувано в отворен офис след премахването на повечето вътрешни стени. Най-близо до входа бе обособена приемната и имаше три работни места с компютри, подредени в полукръг, пред които седяха другите обитатели на офиса. И тримата погледнаха шефа си.

– Здрасти, банда – поздрави той. После се обърна към Натали: – Госпожице Туейн, това е Гуен Пийбоди. Тя е мой офис мениджър и отговаря всичко в живота ми да върви гладко ден след ден.

– Приятно ми е да се запознаем, Гуен. Аз съм Натали Туейн.

Гуен моментално направи връзката:

– Роднина сте, предполагам, на професор Уинстън Туейн. Негова… дъщеря? – Огледа Натали по-внимателно. – Или внучка?

– Дъщеря.

– Той звъня в офиса онзи ден. Как е баща ви?

– Почива – отговори Натали.

– Професор Туейн е починал преди няколко дни, Гуен – тихо каза Стивън.

– О… моите съболезнования.

– Благодаря – отговори Натали.

Стивън се обърна към служителите си, които го гледаха в очакване, и ги представи един по един:

– Бен Уокър, Уил Донахю и Софи Липтън.