Николай Пенчев: Убий императора

Изчислителя вдигна очите си от изписаните тънки листове кожа и погледна големия железен кръст, окачен на стената срещу него. От там Спасителят, разпнат, за да изкупи човешките грехове, го гледаше с разбиране, сякаш готов да помогне в начинанието на живота му. Но мъжът в подземието знаеше, че ако иска да успее, трябва да свърши всичко сам. "Помогни си, за да ти помогне и Господ", казваше навремето баща му и той беше напълно съгласен с него.

През стаята бързо пробяга черен плъх, спря се в далечния ъгъл и застанал на задните си крака, започна тихо да цвърчи, но Изчислителя не му обърна внимание.

Въпреки всичко се чувстваше неспокоен. Може би това беше просто сценична треска, преди великата трагедия, която бе режисирал за града, гражданите и управниците му, да се развихри с пълна сила. Или беше пропуснал нещо?

Мъжът отново сведе очи към пергамента. Върху него с главни букви бяха изписани поредица от имена, оплетени като в паяжина от множеството стрелки, линии и знаци.

Изчислителя отново провери всичко, но не откри грешка в сметките. След което пръстът му се заби в едно от имената – Климент, личен писар на княз Борис.

3 септември

- Потирът го няма! .. Потирът го няма! .. Онзи, който прати папата... Манасий е изчезнал, този пияница... Как ще се пречисти сега князът? ... Господи, какво ще правя сега... Господи?! ...

Клисарят Кирик, пребледнял като мъртвец под дългата си черна брада, не можеше да си намери място пред княжеския писар и борев [11] Борев – съдия. – Б. а. Климент. Със смешно килната настрани калимявка, изпод която се подаваха няколко разбъркани кичура, Кирик час по час триеше ръце в черното си расо, а през останалото време си скубеше косите. Зад него смутено пристъпяше Невестулката бивш джебчия, а сега един от помощниците на писаря, и безуспешно се опитваше да прекъсне неканения гост.

– Само вие можете да ми помогнете, господарю! ... Моля ви, смилете се над Божия служител... Поне да знаех къде е Манасий, той може да е видял нещо... Но това е провал! Пълен провал! ... Потирът... Папата... Ами ако обвинят мен? ... Помогнете ми... Манасий...

– Казах ти, господарят е зает! – Невестулката хвана клисаря за ръкава и го задърпа към вратата, но той се отскубна и падна на колене.

– Това е въпрос от първостепенна важност! – извика Кирик и въпреки, че беше на земята, заблъска слугата далеч от себе си. – Това не е за прости хора като теб! Остави ме, Сатана... Какво ли разбираш

– Какъв потир? – Климент бавно свали краката си, обути в меки кожени ботуши на земята. – За какво е цялата тази врява?

Как е възможно, помисли си той, след като цял ден си работил без почивка и не стига, че е такава жега, как е възможно, тъкмо когато слънцето най-после е спряло да припича, а ти си се отпуснал на леглото с чаша разредено охладено вино и се опитваш да четеш "Облаците" на Аристофан, между другото много вулгарна пиеса, която едва си взел от хазнатаря Добромир, обещавайки му да я пазиш като очите си, та как е възможно точно в този момент в къщата ти на нахълта клисарят на голямата базилика в Плиска и да започне да бръщолеви гатанки?"

Всъщност с падането на нощта се бе разхладило, дори пръскаше лек дъждец, а и нещата май се изясняваха. Явно някой беше откраднал златния потир, подарен от папа Николай на Борис по случай покръстването му. Чашата бе донесена в българските земи от пратениците на Ватикана Павел Популонски и Формоза Портуенски [12] Павел Популонски и Формоза Портуенски са легати на папа Николай, който праща по тях отговор на въпросите, отправени му от княз Борис. По-късно и Формоза Портуенски става папа. – Б. а. , осветена в Голямата базилика, и се ползваше от княза, когато Борис приемаше Светото Причастие. На Климент веднъж вече му се бе налагало да търси откраднатия потир в Сердика, сега щеше да му е за втори път.

– Кой е Манасий? – попита писарят и покани неканения посетител да седне. – Защо мислиш, че може да е видял нещо?

– Излезе преди мен от олтара, затова... Търсих чигата Симеон, но го няма! Някой трябва да предупреди... Потирът беше толкова красив! Как само блестеше златото на слънчевите лъчи! А сапфирите, рубините и изумрудите... Ах, какъв позор! Какъв позор! – свещеникът подръпна отново расото си и се разтресе на стола.

"Чашата наистина беше много хубава. Но сега е изчезнала, а както казва Аристотел, когато прекрасното го няма, на негово място се ражда трагичното. Точно както виждаме в момента" – помисли си Климент, а на глас каза: