Николай Пенчев: Убий императора

Кавханът бе изпратен да разреши въпроса за пазара в Солун – важен за търговията град, в който българските и византийски интереси се преплитаха.

Преди половин година, раздразнен, че продават на по-ниски цени, император Михаил III прогони българските търговци от пазара, затваряйки излаза им на Егейско море. По този начин секваше цялата средиземноморска търговия на българската държава. Нещо, което не можеше да се допусне.

След като разбра какво се е случило, княз Борис започна да събира войска и изпрати Дукум да реши въпроса с преговори. За щастие всичко се уреди лесно. След няколко срещи с императора и вуйчо му, кесаря Варда и обещанието цените повече да не бъдат подбивани, тържището отново бе отворено за българите. Нито Византия, нито България искаха война.

Въпреки това Дукум не бързаше да се връща в Плиска. По време на преговорите бе попаднал на нещо, което можеше да преобърне отношенията между двете държави.

"И да даде в ръцете ни коз, който да ни направи по-силни от всякога" – помисли си кавханът и обърна коня си към една от страничните улички. Усети как въпреки жегата го залива приятна топлина. Само преди час съмненията му се бяха потвърдили. Нямаше търпение да се прибере и да пише на Борис какво е открил.

При мисълта за княза Дукум се усмихна и приглади с ръка провисналите си бели мустаци. Владетелят се оказа по-хитър и далновиден, отколкото дори той предполагаше. С лисичия си нюх Борис отдалеч подуши най-слабото място на империята и сега бе готов да се възползва.

"Византия е колос на глинени крака" – каза си кавханът. – "И само аз знам къде точно трябва да се нанесе ударът, за да се сгромоляса с гръм и трясък!"

Страничната уличка, по която тръгна, беше малко по-свободна, макар и тук да беше пълно с народ. Облечени в сиви памучни дрехи, уличните чистачи започваха да палят фенерите, слуги закачаха факли пред по-богатите домове, деца и кучета се гонеха в падащия здрач. Улицата бе опасана от двете си страни от високи фасади, облицовани с мрамор и речен пясъчник, в далечината се очертаваха кубетата на красива църква, над покривите величествено се издигаше акведуктът на Валент.

"Красив град" – помисли си Дукум, докато копитата на коня му ритмично чаткаха по застланата с равни бели камъни земя. – "Красив град, който скоро може да бъде наш!"

Слънцето най-после залезе и нощта с въздишка и обещание за прохлада влезе между къщите на Константинопол. Някъде изпищя чайка, майка настойчиво викаше сина си за вечеря, двама слуги се препираха на стълбите на близката къща.

От прага на страноприемницата, покрай която минаваше кавханът, се надигнаха няколко просяци, които, разпознали в конника човек с положение, бързаха да му поискат милостиня. Най-отпред се тътреше едноок мъж, протегнал очукана медна чинийка в една си ръка, докато другата му се облягаше на тежка дъбова патерица.

– Помогнете на слепеца, господарю! Моля ви, помогнете на нещастния войник! – гъгнеше той, бутайки се пред муцуната на коня. – Загубих окото си в битката при Охрид! Не съм ял от три дни...

Дукум, който сам бе участвал в битката, по време на която бащата на Борис, хан Пресиян, присъедини към България големи части от тема [2] Византийско наименование на окръг. – Б. а. Македония, забави за миг коня си, заоглежда просяка в тъмнината и бръкна в пояса си за някоя дребна монета.

Вместо да благодари за милостинята, едноокият внезапно скочи пред коня, нададе вик и размаха ръце пред носа му.

Стреснато, животното се изправи на задните си крака, а Дукум силно стисна юздите и с мъка се задържа на седлото.

– Хей! Какво... – извика той, но в следващия момент друг от просяците го блъсна от страни, а трети извади нож и бързо преряза ремъците на седлото му.

Останал без опора, кавханът сграбчи гривата на коня търсейки опора, но едноокият го удари с патерицата си през ръцете.

Дукум изрева от болка, изпусна гривата и падна по гръб на земята. Тънката му кожена шапка отлетя встрани, главата му се удари в камъните, от устата му потече кръв, но въпреки това кавханът се опита да се изправи. Някой го изрита силно в ребрата и Дукум отново се озова на земята. Този път удари главата си още по-силно. Улицата се залюля пред очите му, ушите му се изпълниха зашумяха.

"Не мога да умра така!" – помисли си кавханът и вдигна глава. – "Никой друг не знае какво открих!"

Над него се надвеси едноокият. Просякът блъсна българина обратно на земята, след което вдигна патерицата си и я стовари с всичка сила върху врата му.