Николай Пенчев - Убий императора

Евматий стана, подреди на спретната купчинка книжата на масата и макар да бе краят на лятото, сложи на рамената си леката памучна наметка. Почувства се уморен. Сметките с Варда бяха изцедили силите му. Ако кесарят си мислеше, че толкова лесно ще успее да открие нещо, трябва да е останал разочарован, помисли си вестарият и настроението му веднага се подобри. Заедно с Михаил щяха да се посмеят над безплодните опити да го хванат в злоупотреба. Евматий умееше да замита следите си и знаеше, че няма от какво да се страхува. Въпреки това работата с Варда го беше уморила. Трябваше да се отпусне. Да пийне чаша вино и може би да извика някоя от прислужниците в къщата... Или просто трябваше да се наспи.

Евматий се загледа в тъмната, огряна от луната, градина. Жегата най-после си беше отишла, през прозорците подухваше нощен бриз. Заедно с него се носеше цвърченето на цикадите и квакането на жабите, дългите сенки на дърветата се протягаха по окосената поляна.

Вестарият се върна в средата на стаята, наля си чаша вино и тъкмо се канеше да отпие, когато чу неясен шум. Заслуша се, но до слуха му не достигна нищо повече. Евматий сви рамена, отпи от чашата и се отправи към леглото, когато ясно чу нечии прокрадващи се стъпки.

– Има ли някой там? – извика вестарият, надвеси се през прозореца и се огледа в мрака.

Не видя нищо и никой не отговори на въпроса му.

Евматий се ослуша отново, затвори капаците на прозореца и внимателно прибра абаносовите статуетки, които ги подпираха.

Чудеше се какво точно да прави, когато му се стори, че нещо стърже по външната стена на къщата. Дали не беше животно? Или някой се промъкваше наоколо?

Евматий остави чашата върху ленена кърпа и се ослуша напрегнато. Изведнъж осъзна колко е тихо. Дори жабите и цикадите бяха замлъкнали. Внезапно си спомни думите на жена си и му се прииска поне този път да я беше послушал.

"Трябва да прокарам някаква система, с която да известявам в къщата, ако имам нужда от нещо" – помисли си вестарият, огледа се за някакво оръжие и грабна ръжена, с който се почистваше камината. Каквото и да имаше отвън, нямаше да го свари неподготвен.

Някой силно почука на вратата и Евматий подскочи. Значи все пак не му се причуваше. Навън наистина имаше някой.

"Ама че съм глупак!" наруга се той сам наум и тръгна към входа. Сигурно Пулхерия беше пратила някой да провери дали не му трябва нещо.

Евматий отвори с широк замах вратата, пламъците на свещите се олюляха от връхлетелия нощен въздух.

На прага стоеше мъж, наметнат с дълъг плащ. Въпреки нахлузената качулка, вестарият го разпозна.

– Ти ли си? – попита той с облекчение и покани госта си с широк жест да влезе. – Защо се промъкваш като призрак в мрака? Изкара ми акъла! Императорът ли те праща?

Вместо да отговори, новодошлият извади дясната си ръка изпод пелерината. В нея държеше къса, широка кама, която с един удар заби в гърдите на вестария.

От силата на удара Евматий залитна назад, опита се да се задържи за масата в средата на стаята, но не успя и бавно се свлече на земята.

Непознатият постоя, докато жертвата му престана да се дава признаци на живот, след което приклекна до трупа и постави в ръката му грижливо сгъната бележка.

Изчислителя се наведе и за кой ли път се взря в пергамента пред себе си. По лицето му се плъзна лека усмивка, която разкри едрите му остри зъби. Зад гърба му припукваше факла, хвърляща неравномерна светлина по мръсната стена.

Изчислителя беше доволен. Нещата вървяха точно по плана, който внимателно бе начертал и пресметнал.

Скрит в сенките, бе видял поръчаното от него убийство на българския кавхан. След това лично се бе разправил с Евматий. Реликвите също бяха откраднати. Всичко вървеше точно както го беше изчислил. Сега оставаше само да чака, да коригира събитията, ако случайно поемеха в друга посока, а накрая да се наслади на наградата си.

Изчислителя се гордееше със способността си да предвижда всичко и всички, да прави точни сметки и пресмята ходовете на противниците си до най-малката подробност. Водеше си подробни записки за тези, срещу които се изправяше, и предварително знаеше как ще реагират те на всеки негов ход. Това му даваше огромно преимущество.

Всички – патриции, стратези, логотети, свещеници, дори самият император бяха в ръцете му. Най-хубавото беше, че те въобще не подозират за това. А когато разберяха, вече щеше да е много късно.

Изчислителя се усмихна отново. Зад него, губещи се в сенките, се виеха каменни стълби, в чиито ъгли се събираше плесен и влага. От стените, провесени на вериги, висяха парчета изгнили дрехи, под тях се търкаляха напукани ребра, пожълтели черепи, начупени прешлени, стави и кости. Малката каменна стая с мръсна маса и стол по средата, миришеше на мръсотия, кръв и страх, но това не му правеше впечатление. Някога тук бяха държали и измъчвали важните затворници в Големия дворец, бяха ослепявали пълководци и рязали носовете на императори, но от години никой не беше слизал в подземието. Малцина знаеха, че то въобще съществува, без да обръщат внимание на каменната плоча с халка, която Изчислителя откри в един от най-крайните коридори. За всеки случай постави катинар. Не искаше някой да се натъкне на тайните му покои. Но дори и това да станеше, неканеният гост нямаше да стигне много далеч. Изчислителя бе поставил няколко капана, които щяха да спрат всеки натрапник. В тях вече се бяха уловили няколко плъха и дори една лисица, промъкнали се през стената на двореца, чиито мъртви тела доказваха колко добра е системата му за защита.