Николай Пенчев: Убий императора

"Тогава всичко щеше да е много по-просто" – помисли си вестарият и плъзна поглед по идеално подредените лавици, спретнатото легло в ъгъла и поставените в кръг столове около масата. Дори крилата на прозорците бяха отворени симетрично, подпрени с красиви резбовани блокчета от абанос във формата на жерави.

Икономът на императора обичаше да стои в лятната къща, която сам построи в градината. Каменните ѝ стени, удобните столове и легло и най-вече уединението, му даваха възможност да си почине от глъчката и напрежението, с които бе съпроводена работата му през деня. Обикновено взимаше със себе си кана вино и нещо от кухните, а понякога и някоя от прислужниците или от многото си почитателки в двора, което правеше престоят още по-приятен.

Къщата се състоеше от една-единствена голяма стая, пълна с любимите вещи на Евматий. Скрита в малка борова горичка почти до оградата на имението му, така че до нея не достигаше нито звук от голямата постройка.

"Страхувам се, когато ходиш там" – обичаше да го дразни съпругата му Пулхерия, с която не се разбираше много добре напоследък, докато решеше гъстите си кестеняви коси. "Ако ти се случи нещо, никой няма да чуе!"

"Искаш да ми развалиш удоволствието, нали?" – недоволно отвръщаше Евматий. "Нищо няма да ми се случи в собствения ми дом! Просто искам да си почина" – казваше той, а наум добавяше: "Най-вече от теб!".

"Ами ако някой те нападне? Или те обере? Или те убие?" – не спираше жена му. – "Имаш достатъчно врагове в двореца. Какво ще стане тогава с мен?"

"Някой да нападне вестария на императора? Ти чуваш ли се какво говориш?!" – гневно отговаряше Евматий, с което разговорът обикновено приключваше.

Жена му може и да беше сестра на императора, но беше и пълна глупачка, в това нямаше спор. Беше я грижа единствено за новите ѝ бижута, а напоследък се бе запалила по критската везана коприна, харчейки парите на вестария за всякакви прищевки. Понякога на Евматий много му се искаше да се отърве от нея, но добре знаеше, че няма как да го направи.

Всъщност това нямаше значение. Можеше да има всяка жена в империята и това, че беше женен на Пулхерия, не беше толкова важно. Бракът му вече си бе изиграл своята ролята – Евматий стана един от близките на императора. Михаил го прие в най-тесния кръг на приятелите си – "колоните на империята", както ги наричаше, когато си пийнеше повечко. Малцина можеха да се похвалят, че влизат там.

На първо място, разбира се, беше логотетът [6] Логотет – министър във Византийската империя. – Б. а. Мануил. Свръхбогат и влиятелен, той обичаше да парадира със състоянието си, носейки скъпи накити и дрехи, но това, което го издига неимоверно в очите на Михаил, беше способността му да изпие цял ритон с вино наведнъж.

Следваше протостраторът [7] Протостратор – военачалник, генерал. – Б. а. Роман – черен като мавър, с голям като чушка нос, но весел и добродушен, който често се изказваше непремерено, но винаги можеше да обърне нещата на смях. После идваше севастът [8] Севаст – управител на област. – Б. а. Лъв, с когото Евматий не се харесваше от малък, и любимият кочияш на императора от отбора на зелените [9] Във Византия е имало партии на зелените и на сините, които тръгват от състезателни отбори, облечени с тези цветове, които се състезават на Хиподрума. – Б. а. Филон – намусен разглезен атлет, който се перчеше с победите си, често платени от кесията на Михаил. Компания им правеше и Ингерн – личният телохранител на владетеля и баща на любовницата му Евгения, който можеше да пие не по-малко от господаря си. Последният "стълб" беше Василий – огромен мъж и бивш борец от Хиподрума, който Михаил беше издигнал до надзорник на имперските конюшни.

"Други освен вас не ми трябват!" – казваше им често владетелят, особено след като изпиеше амфора с вино. – "Само с вас мога да управлявам империята! Не ми трябват нито вуйчо ми Варда, нито префинената ми майка и останалите ѝ роднини. Само вие! Вие сте цвета на Византия!"

Тези думи караха Евматий, който често пируваше с Михаил, да се черви от гордост и да надига златния си бокал, макар никога да не можеше да изпие колкото императора.

Гуляите им може и да не харесваха особено на вечно киселия кесар [10] Кесар – втори след императора в управлението, наименованието е преиначено от титлата цезар. – Б. а. Варда, вуйчото на императора, който говореше само за сметки, приходи, разходи и предстоящи войни, но това издигаше още повече вестария в собствените му очи. Може и да не беше вторият след Михаил като кесаря, но беше много близък с владетеля и дори можеше да си позволи да пуска злобни шегички по адрес на кесаря, на които да се смее самият император. Може би кесарят бе подочул нещо и не го обичаше особено. Дори напоследък имаше наглостта да се поддаде на внушенията, че вестарият не управлява добре парите на Михаил, и лично му направи ревизия, която най-накрая завърши по-рано през деня, без да открие нищо смущаващо.