Николай Пенчев - Убий императора

- Как тогава е излязъл? - объркано попита Симеон.

– Не е излязъл. Защото не е влизал! – Климент посочи разтреперания клисар. Станало е следното: Кирик и Манасий се наговарят да откраднат потира. Изчакват останалите свещеници да си тръгнат, разбиват отвътре един от прозорците със стоящия наблизо стол, за да може обирът да изглежда като извършен от външен човек, след което задигат чашата, която много добре знаят къде се намира. Помощникът отива да скрие плячката, а клисарят идва при мен, опитвайки се да ме заблуди. Хитър ход, като се има предвид, че кражбата ще бъде открита на следващия ден и архимандрит Стефан ще си спомни, че Кирик и Манасий са останали последни. Което ще ги превърне в първите заподозрени. След като ги хвърлят в подземията на крепостта, трудно ще се измъкнат от клещите на палача, без да си признаят. Като е дотърчал до вкъщи, клисарят е искал да изпревари събитията и да се оневини – Писарят въздъхна. – Не ѝ върви на тази църква. Предишният ѝ стопанин бе убит, сегашният го обраха.

– Да го арестувам ли? – попита Симеон, сочейки към треперещия Кирик.

– Мисля, че така ще бъде най-добре – съгласи се Климент. – Претърсете жилището му и това на Манасий. Там ще намерите чашата.

– Той е виновен! Манасий! Само той! – Кирик внезапно се хвърли в краката на писаря. – Той ме изкуши! Подведе ме като истински Сатана! Каза ми, че няма да ни хванат, и аз го послушах. Трябваха ми пари, напоследък загубих много на комар... Планът беше негов, той разби и прозореца. Потирът е в него, проклет да е! Пощадете ме, господарю! Пощадете ме!

Симеон и Климент бързо се спогледаха.

– Къде можем да го намерим? – попита чигатът.

Клисарят се огледа объркано.

– Не знам! Наистина... Манасий беше много потаен. Всеки път, когато питах къде живее, го обръщаше на смях или се правеше, че не разбира какво му говоря. Каза ми, че има сигурен човек, на който да продаде чашата. Дотогава трябваше да я крие на сигурно място, а като вземе парите, да ми даде половината.

– И ти му повярва?! – писарят прикри усмивката си с длан. – Приятелят ти само те е използвал за прикритие. Ще има да чакаш да ти даде нещо. Сигурно вече е далеч от тук.

– Нали това казвам! – продължи да се влачи на колена по пода Кирик. – Той ме накара! Манасий измисли всичко, а сега ме измами. Аз съм невинен! Невинен... Господарю! Не ме оставяйте! Аз съм духовник... – започна да вика клисарят, щом по знак на Симеон двама войници го хванаха, извиха ръцете му зад гърба и ги вързаха. – Няма ли кой да ми помогне... Помоооощ!

– Какво ще правим сега? – попита чигата, след като виковете на Кирик заглъхнаха в далечината.

Преди да му отговори, Климент вдигна поглед към влезлия в базиликата Корсис. Помощникът му не каза нищо, само кимна с глава и се усмихна, сочейки кожената си торба, след което се облегна на стената и с интерес заоглежда потъналата в мрак църква.

– Мисля, че ще намерим чашата. – неопределено каза писарят и изгледа Симеон. – Иди и разпитай Кирик в килията му. Нека ти опише как изглежда изчезналият Манасий. След това свери сведенията, които ти даде с отец Стефан или с някой от свещениците на базиликата. Те също са виждали мошеника – писарят се изправи и се протегна отново. – Всъщност, така или иначе ще трябва да уведомим архимандрита какво е станало в черквата му. Така че по-добре иди направо при него. След което прати хората си да издирват Манасий.

Чигатът се прозя уморено.

- Мислех, че тази вечер ще мине без извънредни произшествия каза той. – Ами Борис? Някой ще трябва да му каже какво се е случило.

Климент понечи да отговори, когато се чуха тежки стъпки и някой започна да вика името му. В следващия миг в базиликата нахлу Руф личният телохранител на княза. Едър и висок, с огромен меч, закачен на бойния му колан, до когото се полюшваха два кинжала, с дебели кожени предпазители на ръцете и сребърни обеци на ушите, готът изглеждаше като тръгнал за бойното поле.

- Къде си, Клименте?! Гърлено изрева готът, който не се съобразяваше с никой освен с Борис. – Къде си, дяволе?! – продължаваше да крещи телохранителят, на когото очевидно му доставяше удоволствие да слуша кънтящия си под покрива на базиликата глас. – Князът заповяда веднага да се явиш при него!

Климент и чигатът се спогледаха. Нима Борис беше разбрал за кражбата и бе толкова раздразнен, та пращаше личния си телохранител да издирва писаря?

– Какво искаш, Руф? – Климент пристъпи напред в светлините на фенерите. – Какво си се разкрещял в това свято място като дивак, какъвто всъщност си?!