Николай Пенчев - Убий императора

– Вече е сторено! – на писарят му достави удоволствие да види учудването, което се изписа на лицата на двамата му събеседници. – След като Кирик ми разказа какво се е случило, веднага го заподозрях. Отговаряше прекалено бързо на въпросите ми, сякаш се е подготвял предварително, имаше готово обяснение за всичко. Най-логично изглеждаше той и изчезналият слуга да са крадците. Затова изпратих Корсис да търси Манасий. Той без много трудности е намерил дома му.

– Живее в един коптор в източната част на града – бързо добави помощникът на писаря и се размърда на стола си. И преди се беше срещал с Борис, но никога досега не беше виждал владетелят толкова разгневен и това го плашеше. – Собственикът каза, че Манасий се върнал привечер, влезнал за малко в стаята си, след което отново излязъл. Чашата беше скрита в топка мръсни парцали под сламеника му. Не особено подходящо място. Ето я! – Корсис бръкна в кожената чанта, преметната през рамото му, извади потирът и го постави на масата. Светлината заигра по златната чаша, скъпоценните камъни по обкова ѝ проблясваха като малки слънца.

Борис се наведе напред, сграбчи потира и го вдигна към лицето си, сякаш искаше да се убеди, че е истински.

- Оставил съм двама души в стаята на Манасий – добави писарят. – Симеон ще свърши останалото.

Князът кимна, но не каза нищо. Борис продължаваше да върти златната чаша, оглеждайки я от всички страни, за да е сигурен, че не е повредена по никакъв начин, след което бавно я постави на масата пред себе си.

– Поне една добра новина за тази вечер – тихо каза той, погледна отново чашата, а ръката му сграбчи писмото. Лицето му се напрегна, но той се опита да сдържи вълнението си. – Ще говоря направо. Новините са лоши! Много лоши! Получих известие от един от агентите ни в Константинопол, което смрази сърцето ми. Кавханът Дукум е мъртъв!

Климент скочи на крака и изпусна ножа си, който се удари в масата и падна с дрънчене на земята. Главата му се залюля, очите му се напълниха със сълзи, тялото му отмаля, краката му се подгънаха, стаята се завъртя и той се свлече обратно на стола. Не му достигаше въздух и писарят припряно разкопча двете горни копчета на ризата си. Искаше му се да запази самообладание, да се покаже като истински кален българин, но единственото, което усещаше, беше нечия ледена ръка, сграбчила сърцето му, и горещите сълзи, които се стичаха по лицето му.

Това не можеше да е вярно!

Дукум с масивната си фигура, с обръснатата си до блясък яка глава. Дукум, който никой и нищо не бе в състояние да помести от мястото му. Дукум, непоклатим като тежък мраморен блок, като скала, която е вечна, за да устои на всички бури и ветрове, които фучат около нея. А сега скалата се беше сгромолясала, твърдият мрамор се беше разбил на малки парченца, които никой повече нямаше да може да събере.

За него Дукум бе бащата, който загуби като малък, приятелят, който толкова дълго му липсваше, благодетелят, повел го по пътя на успеха. Именно кавханът бе този, който преди шест години повери първата задача на Климент, оценявайки способностите му, и писарят не го бе подвел. Ако не беше кавханът, днес още щеше да се взира в пергаментите, преписвайки договори, жалби и съдебни решения. Дукум бе този, при когото знаеше, че може да отиде винаги, без значение дали за да сподели докъде е стигнало поредното разследване, да поиска съвет, да потърси някой, който да го защити в труден момент, или просто да си поприказва.

И сега бащата, приятелят, благодетелят и защитникът бе мъртъв!

– Как е станало? – задавено попита писарят и внезапно осъзна, че дори не знае на колко години бе покровителят му. Петдесет и пет? Шейсет? Или повече?

Борис направи гримаса, гласът му трепереше. Той също обичаше стария боил, който бе стоял до него в най-трудните моменти и винаги му бе помагал. Сърцето на владетеля наистина бе смразено. И от неговите очи потекоха сълзи и за да ги прикрие, той надигна чашата си.

– Конят му се е подхлъзнал, паднал е на каменната улица и си е строшил врата – сухо каза Еспор, който едва ли скърбеше за смъртта на кавхана. След като Дукум го нямаше, комитът щеше да стане още по-ценен за Борис. – Нелепа и глупава смърт.

– И това е всичко? – писарят не можеше да повярва. – Виждал съм го да препуска през дълбоки преспи сняг, да прескача...

– Това е всичко! – прекъсна го Борис и прехапа устни. – Паднал е и се е пребил! Понякога се случва и на най-добрите.

– И ваше величество е сигурен, че не е убийство? Византийците са майстори на подобни номера, с които...