Николай Пенчев - Убий императора

Писарят поклати глава и отпрати далеч тези мисли. Бяха стигнали до двореца.

Завариха Борис в малката стая зад тронната зала. Владетелят беше облечен с елек от фина заешка кожа със златни копчета, наметнат над бяла риза, запасана в тъмен панталон, пристегнат с красив пояс, обсипан с бели перли. Със строго изражение на лицето, князът седеше на дълга, тапицирана с кожа пейка с облегалка. На масата пред него вдигаше пара току-що изпечено агне, нарязано на порции, гарафа, пълна с тъмно, червено вино, и блюда със зеленчуци, хляб и подправки. Дебели свещи, поставени в извити сребърни свещници, осветяваха помещението, смесвайки мириса на печено с дъх на восък и мед. Трепкащите им пламъци караха преследваните елени и ловци от гоблените на стената да оживяват, а тъмнината зад прозорците да изглежда още по-плътна.

Компания на Борис правеха комитът Еспор – един от бързо издигналите се фаворити на княза, и архимандрит Стефан – главният свещеник на базиликата, който не подозираше, че църквата му е била ограбена, докато сладко си похапва.

Всъщност никой не ядеше. Чинията на княза стоеше недокосната, но за сметка на това в ръката му имаше пълна до ръба чаша с вино. Писмото, споменато от Руф, лежеше на масата, а ръбовете му вече се бяха подгънали от многократното четене. В стаята бе надвиснала злокобна тишина.

Владетелят направи едва забележим знак с глава и готът напусна стаята.

– Настанявай се, Клименте! Ти също, Корсис – гласът на Борис беше мрачен. – Налейте си вино и си сипете от месото. Готвачът каза, че е много добро, макар сега да не мога да сложа в устата си никаква храна... Вечерта се очертава дълга и не особено приятна.

Писарят познаваше княза много добре, за да разбере веднага, че владетелят е притеснен, ядосан и раздразнен. От друга страна, всичко това можеше и да е само поза. Като добър дипломат, Борис се бе превърнал в съвършен артист, който чрез настроенията си манипулира събеседниците си.

– Преди да започнем, трябва да уведомя отец Стефан, че тази вечер църквата му е била ограбена каза Климент, докато се настаняваше. – Един от прозорците на базиликата е бил разбит. Някой е задигнал потира, който папата подари на негово величество. Страхувам се, че...

– Откраднат? Потирът? Свещеникът скочи на крака и блъсна масата пред себе си. Сребърните чинии и чаши силно издрънчаха. – Защо не каза за това веднага?! Моля ваше величество да ме извини – поклони се Стефан. Кръстът и малката икона със Света Богородица, висящи на врата му, се вдигаха и спускаха стремително в унисон с дишането му. – Трябва веднага да видя какво се е случило!

– Разбира се! – съгласи се Борис. – Стори каквото сметнеш за необходимо.

Свещеникът се поклони и запретвайки краищата на расото си, за да може да се придвижва по-бързо, излетя от стаята. Руф подаде глава, увери се, че всичко е наред, и тихо затвори вратата.

– Значи потирът го няма! – лицето на Борис се зачерви от гняв. – Не ми стига това – той погледна лежащото на масата писмо, – ами и са ограбили собствената ми базилика! Как е станало?

Климент разказа набързо за случката, но преди да успее да стигне до края, князът го прекъсна.

– Какво ще кажеш, Еспор?

Комитът изгледа мрачно Климент, като че ли той е виновен за кражбата, без да бърза да отговори. Безскрупулен, жесток и амбициозен, Еспор бе видял своя шанс след покръстването. Мнозина от старите родове бяха затрити, някогашните довереници на Борис – изпратени под брадвата на палача, а до владетеля се освободи много място, което комитът веднага запълни. Съвършен войник, не познаващ страх в боя, той се зае да преследва тези, които въстанаха срещу новия Бог и господаря му. Гонеше ги безмилостно и изби мнозина от тях. Това му донесе почести, богатство и титли и отреди мястото му на най-близък съветник до Борис. Комитът не търпеше никой друг да го засенчва и с интриги или груба сила успяваше да държи останалите кандидати за мястото му далеч от трона. Между него и Климент съществуваше студено, но изпълнено с взаимно уважение разбирателство. Еспор ценеше писаря заради бързия му и логичен ум, с който разкриваше враговете на владетеля, които самият той след това унищожаваше безмилостно.

– Мисля – бавно отговори комитът, бършейки мазните петна от брадата си, – че това е недопустимо! Не може в центъра на Плиска, в най-големия ни храм да се допускат подобни престъпления! Ако не вземем навремени мерки, ще заприличаме на разграден двор!

– Така е! – съгласи се Борис и ядно удари с юмрук по масата. – Искам чашата да бъде намерена! Искам крадците ѝ да бъдат заловени и наказани! Незабавно!