Пол Дохърти - Нощна сянка

В интерес на истината, Ранулф се беше отегчил по време на празниците. Прекара ги в мисли за кариерата си и постоянно безпокойство под зоркия поглед и проницателния ум на лейди Мейв. Сега, цъкна с език той, играта беше започнала отново. С удоволствие си припомни тайната си среща с краля след коледната литургия по-рано през деня. Корбет и лейди Мейв бяха излезли с краля от параклиса „Сейнт Стивън“ и след това бяха отишли да поздравят главните съдии, Хенгам и Стантън. Тогава кралят беше хванал Ранулф за ръкава и го беше завел до един прозорец, който гледаше към двора на стария дворец. Едуард го беше придърпал близо до себе си, а очите му светеха като на котарак, преследващ плячка.

— Ще заминеш за Мисълам в Есекс, Ранулф.

— Да, ваше величество.

— Грижи се за Корбет.

— Да, ваше величество.

— Ти си амбициозен, Ранулф. Мога да направя много за теб.

Едуард беше толкова близо, че Ранулф усети миризмата на сладкото вино, с което кралят се беше причестил.

— Дръж под око лорд Скроуп. Той е буен и зъл човек с подъл нрав и е склонен към убийство.

— Да, ваше величество.

— Да, ваше величество — повтори като ехо Едуард. Казвам ти, Ранулф, ако Скроуп, тази долна твар, случайно се окаже заплаха за Корбет…

Кралят извърна поглед.

— Ваше величество?

— Убий го, Ранулф, убий Скроуп! Бъди безмилостен към този бунтовник, който си е позволил саморазправа!

— На какво основание, ваше величество?

— По мое нареждане, Ранулф. Запази го в тайна обаче, никой освен теб не бива да знае за това.

После Едуард пъхна един запечатан свитък в ръката на Ранулф и си тръгна. Висшият служител от Съдебната канцелария на Зеления печат отвори писмото и прочете вътре следното: „От Едуард, крал, до всички служители на Короната, до всички шерифи, помощник-шерифи и кметове. Приносителят на това писмо действа в името на добруването на краля и безопасността на кралството“.

Отец Томас коленичи пред олтарната преграда в мрачната и скована от студ енорийска църква. Върху дървена поставка пред него, покрити с пурпурна плащаница и заобиколени от призрачно потрепващи погребални свещи, лежаха труповете на Уилфред и Едбурга. Лицата им бяха восъчнобледи, крайниците им бяха измити и помазани с миро, а от ужасяващите им рани бяха останали само морави петна. Утре отец Томас щеше да отслужи заупокойна литургия и ковчезите им щяха да бъдат изнесени през вратата за мъртвите, за да бъдат заровени в църковното гробище. Той се размърда, за да раздвижи схванатите си крака. Колко бяха убитите? Седем? Да, седем. Тези двамата клетници, Едит и Хилда, убити на излизане от къщурката си, Елуд, синът на ковача, покосен, докато обяздвал един кон пред баща си, каруцарят Гуаткин и тепавичарят Тиоболд. Проблясването на олтарния светилник изтръгна отец Томас от мислите му. Погледът му се устреми през тъмнината към измъченото лице на разпнатия Иисус, а после се върна към дарохранителницата, която висеше на дебела сребърна верига над главния олтар. „Нима всичко това е истина? — запита се той. — Христос действително ли е умрял, а после — възкръснал? Настина ли приемаме тялото Му с нафората?“ Свещеникът намести пурпурния епитрахил 11 11 Част от свещеническите одежди във вид на широка и дълга лента, която се слага на врата по време на служба. — Б.пр. около врата си, отпусна кокалестите си колене върху твърдата и студена каменна настилка и се огледа уплашено наоколо. В църквата цареше мрак и тишина, ако изключим топуркането на мишките из тъмните ъгли. Нощта беше мразовита. Отец Томас си представи топлото си легло и горещите, ароматни парчета месо, които се задушаваха в тежкия котел над огнището. После поклати глава, стисна по-здраво броеницата, увита около пръстите му, и запя стиховете от псалма:

Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия свети храм. 12 12 Псалтир, Пс. 26:4 — Б.р.

После каза „Де Профундис“ 13 13 Псалм 129 от Псалтира, наречен така по думите, с които започва латинската версия. — Б.пр. „От дън душа викам към Тебе, Господи…“

Отец Томас млъкна и се размърда неспокойно. Не можеше да събере мислите си. Дали духовете на Едбурга и Уилфред бяха тук? Дали отлетелите души на всички жертви се бяха струпали около него в очакване на Божието възмездие? Но на кого трябваше да бъде отмъстено? На Сагитариус? Кой беше той? Загадъчният и тих убиец се беше появил на Нова година. Отец Томас погледна към успокояващата светлина на свещите, които горяха в олтара на Пресвета Богородица вляво. Не можеше да стои на едно място. Изправи се, взе една факла от поставката й на стената и бавно излезе от нефа 14 14 Неф — главен кораб на църква. — Б.р. . Пристъпи в главния олтар, а после се върна към трансептите 15 15 Трансепт — напречен неф на църква. — Б.пр. , потънал в мисли. Сагитариус явно беше изкусен стрелец като самия него. Дали убиецът му подражаваше? На един енорийски свещеник, който също тайно беше желал смъртта на лорд Скроуп, който беше играл ролята на Божи отмъстител и който някога беше планирал жесток край за злия господар, повел на смърт любимия му брат? По-добре беше да не мисли за тези неща. Трябваше да се съсредоточи върху сегашната опасност. Дали внезапната и жестока поява на Сагитариус беше свързана със смъртта на онези клетници в Мордерн? Отец Томас прекъсна разсъжденията си и затвори очи. Беше ходил до изоставеното село и беше видял труповете, които все още лежаха проснати на земята под покров от сняг и лед. Обесените още висяха по дърветата с извити вратове и килнати глави. Да убиеш е едно, но да откажеш да погребеш мъртвите… Дали Сагитариус беше оцелял член на братството? Но нали лично беше прегледал и преброил труповете? Свободните братя бяха четиринайсет, толкова бяха и мъртвите тела. Да, сигурен беше!