Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Ще вървите напред само по моя заповед. Какво видя?

Той и останалите се скупчиха около нас. Разрази се спор. От време на време хетите преминаваха на родния им език. Облакът се приближаваше, проблясъците от слънчевите лъчи вече не можеха да минат за мираж.

— Египтяните — обяви командирът. — И не става дума само за предните патрули. Цялата бойна линия се придвижва напред — погледна слънцето. — Ако продължат да се движат толкова бързо, ще бъдат в лагера до обяд.

Собек се обърна и ме погледна. Кимнах. Не можехме да се върнем. Може би вече бяха открили тялото на Узурек, а достигнал веднъж укреплението на врага, Хоремхеб щеше да го унищожи с огън и меч. Щеше да издигне знамето на империята. Големите серпентини в червено и златно, които висяха над входа на храма на Амон Ра в Тива, щяха да бъдат свалени — знак, че Хоремхеб и войските му няма да проявят милост и няма да вземат пленници. Със Собек се насочихме към колесницата. Той взе лъка, аз минах зад хетите към една от колесниците им. Откачих лък и колчан стрели. Хетите все още бяха вглъбени в онова, което приближаваше. Командирът се обърна. Ние пуснахме стрелите. Двама паднаха мигновено. Стрелата на Собек прониза командира право в лицето и той падна, пищейки и плюейки кръв. Моята прониза врата на онзи до него. Другите двама бяха по-бързи и успяха да извадят мечове; бяха прекалено умни, за да ни нападнат, но под прикритието на дърветата ни въвлякоха в смъртоносна игра на котка и мишка. Пускахме стрела след стрела. Командирът, въпреки стрелата, която минаваше през двете му бузи, извади меч и тръгна към нас, за да отвлече вниманието на Собек от целта му. Този път Собек довърши започнатото и запрати една стрела в гърлото му. Аз стрелях по другите двама, но трябваше да отстъпя, когато те изскочиха от групата дървета и се втурнаха към колесницата. Бяха ловки, единият грабна юздите, а другият — лъка. Ние се втурнахме да ги преследваме, но те се отдалечиха, а стрели цепеха въздуха около главите ни.

— Не бива да ги оставяме да избягат — каза задъхано Собек. — Не можем да им позволим да се върнат в лагера. Ще разберат, че сме шпиони, а узурпаторът не трябва да научава колко близо е всъщност Хоремхеб.

Колесницата на хетите излезе от оазиса и се понесе по обратния път. Ние я последвахме, до мен Собек раздираше въздуха с камшика си. Беше смъртоносно преследване. Колесницата на хетите беше по-бърза, конете — по-силни, и разстоянието помежду ни нарасна. От време на време стрелецът се обръщаше — истински майстор на лъка. Стрелите му бяха насочени към конете ни, но ние криволичехме и ги избягвахме с помощта на облаците прах от тяхната колесница. Собек придвижи конете ни откъм сляпата им страна, така че се налагаше стрелецът да се навежда над колесничаря, за да може да ни обстрелва. Отминахме върха на хълма и продължихме преследването на фона на тропота на колелата и гърмящите копита; горещият вятър пърлеше лицата ни. Разстоянието продължаваше да расте, но в този миг хетите направиха елементарна грешка. При пълен галоп египетските колесници изискват специално умение: конете и колата трябва да работят като едно цяло, като колесничарят трябва да държи колесницата под определена линия спрямо конете. В този случай се движеха прекалено бързо. Той не прецени скоростта правилно. Колесницата зави наляво, колелата удариха камък и конете се оплетоха в юздите. Двамата хетски войници излетяха, а телата им се търколиха по земята, сякаш вече бяха трупове. Спрях. Единият беше прострян по начин, който подсказваше, че вратът му е счупен, но другия вдигнахме и заведохме обратно в оазиса. Казах на Собек да пази конете, за да не вдигнат тревога във вражеския лагер. Качих се в нашата колесница и напуснах оазиса, като се отправих надолу към бляскавата маса оръжия, която все повече се приближаваше. Разбира се, бяха изпратени съгледвачи да ни заловят — по-леки колесници с дребни и бързи коне, във всяка по един пехотинец и един колесничар. Намалих, вдигнах ръка и изкрещях думите на мира. Съгледвачите ме обкръжиха. Единият ми изкрещя да сляза. Подчиних се и коленичих зад колесницата. Чух тропота на по-тежките бойни колесници и зърнах цветовете, докато минаваха покрай мен. Една конкретна, с червен и златен кехлибар, с личните символи на Хоремхеб, спря пред мен. Главният секретар на армията, генералът на Тива, внушителен в броня от светлосиньо и златно върху тънка ленена роба, слезе с лъснало от пот и масла масивно лице. Докато се изправях, пристигнаха още колесници.