Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Знаех, че генерал Рамзес тайно събира информация за хабиру и техните легенди за месията. Аз също бях изучавал това племе. Бях научил историята им, как племето хабиру и кланът исраар един ден ще напуснат Египет, за да се заселят в онази земя от мед и мляко, Ханаан! Разбира се, Египет никога нямаше да позволи това да се случи. Всеки опит да се измъкне Ханаан от управлението на фараона би се сблъскал с яростен отпор. От Ханаан към Египет се изливаха буквално реки от налози, драгоценни камъни, метали и, преди всичко, дървесина за сградите, дворците и корабите на Египет. Аз се ужасявах от това, че ако генерал Рамзес научи всичко, щеше да убеди хората, че Египет отглежда змия в пазвата си. Това щеше да доведе до прочистване, с цел да бъдат унищожени всички хабиру и исраар, да бъдат изкоренени и заличени от земята. Ако това се случеше, Джарка, прекрасната му съпруга Мерт и децата им щяха да загинат. Нищо чудно, че при тази среща в Градината на Белия лотос Джарка издаде неспокойствието си, а дори и Анхесенамон бе престанала да се цупи. Всички членове на Царския кръг знаеха какво става, но малцина се осмеляваха да го изрекат на глас. И как биха могли? Самият Ай и семейството му бяха от племето хабиру, а същевременно генерал Рамзес не разполагаше с достатъчно сила, за да отправи това предизвикателство, не и докато Тутанкамон управлява.

— Ваше величество — отвърнах с весел глас в опит да разсея напрежението, — и аз съм чувал подобни разкази, но наистина не знам дали са истина, или просто легенда — скрих лъжата си зад една усмивка аз. — Да, чувал съм и за познанието, оставено от баща ви у хора, наречени Пазачите, но кои са те — продължих аз забързано, поклащайки глава — не знам.

Тутанкамон се облегна назад и потри слепоочието си; все още детското му чело бе смръщено от разочарование.

— В такъв случай трябва да заминеш, чичо Маху. Фараонът ти желае добро.

— Живот, здраве и благословия, о, Божествени.

Притиснах отново чело в столчето му за краката и се изправих.

— Сбогом, чичо Маху.

— Пази се! — усмихна ми се нагло Анхесенамон.

Отдалечих се, без да се обръщам, после вдигнах поглед към Тутанкамон. Той ме гледаше тъжно. Поклоних се и се обърнах. Както би разбрал познавачът на човешките сърца, аз оставях една сърна сред чакалите. Тогава за последен път го видях жив.

— Къде сме тръгнали? — попита с изопнато от гняв лице Джарка, докато нашата бойна баржа с нос във формата на лъвска глава и кърма, изобразяваща сокола на Хор, поемаше по течението.

Гребците подеха песен, подпрени на греблата и вперили поглед в огромното синьо платно, което се разгъваше, за да разкрие златната овнешка глава на Амон Ра. Тежката миризма от речната тиня се смесваше с тази на умиращата риба в рибарските лодки и другите дребни съдове, които подскачаха около нас като черупки. От другата страна се носеше смрадта от кошарите за маймуни и газели на пристанището; освен тях група джуджета Данга, облечени в шарени парцали, се въртяха във вихъра на бурен танц под музиката на лири и цимбал. Сетих се за Хоремхеб, който обичаше да държи джуджета в свитата си, макар и не толкова открито сега, когато беше Главен писар на Войските, Главнокомандващ на египетската армия.

— Попитах къде отиваме — повтори Джарка сърдито.

Облегнах се на оградата на хакборда и потупах ръката му.

— Нямаше нужда да идваш — усмихнах му се. — Остави Мерт и двете деца сами. Можеше да взема Собек с мен.

— Прекалено е дебел! — изсумтя Джарка. — И прекалено бавен. Накрая ще стане един дебел помпозен тавански търговец, точно като семейството на съпругата си.

Засмях се и се надвесих през перилата, уж за да гледам последните отблясъци от слънцето, осветили конусовидните шапки на обелиските на Тива. Всъщност исках да наблюдавам Ипутер и шумното му котило от високопоставени писари — подарък от Божия баща Ай. Ипутер беше плешив, с безлично лице, тъмни очи и угоднически маниер — на практика идеалният шпионин. Аз имах други планове за него, както и за Ай — онази красива кобра! Щом той може да постави шпиони сред моите хора, най-малкото, което можех да направя, е да отвърна подобаващо. Зад гърба си оставях писаря Амендуфет, а да не говорим и за кучкаря от Долна Тива.

Внезапно осъзнах, че покрай баржата се придвижва малка лодка — един от онези съдбоносни вестители от древната поема. И друг път съм чувал думите след това и всеки път сърцето ми застива: