Пол Дохърти - Годината на Кобрата

Ето, изрекох името му. Великия еретик! Вече го няма, него и останалите. Аз съм един старец, довлечен обратно в Тива заедно с дневниците си, написани на моя собствен терф шта-т , таен код. Божествения Рамзес, Могъщия бик, Онзи с най-красиви форми, Хор на Запада, Убиец на народите на деветте лъка желае животът ми да бъде разказан за неговите собствени тайни цели, а може би и не толкова тайни. За фараона аз съм мостът към миналото, защото всички останали вече преминаха в безкрайната тъма. Само старият Маху остана от славното минало на Египет. Наредено ми е да напиша всичко, което знам.

Използвам дневниците и записките си, но навестявам и мъртвите. Древните хроники описват как преди много десетилетия, на прага на смъртта, един от фараоните наредил един жрец да бъде удушен и изпратен да подготви пътя му. По време на заточението чух подобна история и това ми напомня колко зловещи представители на човешкия род съм срещал през всичките си странствания. За един се сещам веднага, учен от царството Понт, което се намира на брега на Голямата зелена вода на изток. Отишъл на юг, отвъд Праговете, след което се насочил към непроходимите джунгли на запад, за да посети племената, които обитават земите около крайбрежието. Разказа ми за един вожд, който, когато желаел да общува с мъртвия си баща, нареждал да удушат дванайсет роби, за да бъдат изпратени в Подземния свят да зададат въпросите му. Попитах този учен защо точно дванайсет роби. Мъжът се усмихна и по лицето му прочетох, че се забавлява:

— Ами за всеки случай, ако някой се загуби в тъмното. От всичките дванайсет все един ще намери пътя.

— А как получава отговорите?

— Ами — отвърна този голям лъжец, — вождът очаква да му се присънят, а ако това не стане, изпраща нови дванайсет.

Смешна история, само че единственото, което аз мога да изпратя във вечната нощ, е собствената ми душа, макар да се съмнявам дали изобщо имам такава. А ако имам, не знам дали душите на другите ще ме чакат. Душите на всичките ми познати: Хюйи, Майа и останалите.

Вчера дойдоха и взеха ръкописа ми. Главният писар, Надзирател на Дома на пратениците, дойде да ме разпита: тлъст, арогантен мъж, надут от мисълта за собственото си величие, както кобрата се надува с отрова. Доведе личния си секретар да записва всяка моя дума — един младеж, който ме зяпаше с изумление. И има защо! Очите ми са хлътнали, зъбите — щръкнали, кожата ми е жълтеникава и груба. Някога черната ми коса е вече снежнобяла. Едва ли е срещал мнозина осемдесет и шест годишни старци, способни да опишат толкова живо дните на Великия еретик. Главният писар — името не си спомням — нарича себе си „очите и ушите на фараона“. Идеше ми да отвърна, че господарят му е доста сляп и глух, ала се въздържах. Иска да обобщи написаното от мен. Настани дебелата си задница на един мек стол и се вторачи в мен с жален поглед. Аз бях полегнал на няколко възглавници, вече замаян от няколко бокала вино и с леко извърната глава, сякаш ме тревожеше повече дупката от плъхове, която прислугата бе опитала да запълни със смес от препържена котешка лой и змийско масло.

— Ти си Маху от меджаите — започна той. — Майка ти е починала, когато си бил още много малък, нали? Баща ти е бил полковник в пустинния патрул. Живял си с леля си Изития, мразел си я и си наел човек да я убие.

— Мразя плъхове — отвърнах поглед от дупката в стената и го погледнах.

— Маху, трябва да отговаряш на въпросите ми.

— Защо?

— Защото Божествения, да бъде безкрайно здравето му и да се радва на вечна благословия, да живее милион години, да бъде помазан от Озирис, иска така.

— За какво му е, о, тлъсто свинско печено?

— Обидите са пясък на вятъра, Маху.

— За теб съм лорд Маху.

— Това е вече минало.

— Но моето минало, дебелако!

— Божествения може да нареди да бъдеш набит на кол.

— И с по-лошо са ме заплашвали.

— Ти си еретик.

— Не ме обиждай — понечих да се изправя аз. — Не ме заплашвай, дебелако!

— Значи не се страхуваш да умреш?

— Нищо подобно не съм казал.

— Но фараонът ще те възнагради. Повече вино — може би дори хесета от храма, която да те топли нощем?

— А дали ще може две?

— Възможно е.

— Ще отговоря на въпросите ти, дебелако, и ще се старая да не те обиждам.

— Добре тогава, нека повторя въпроса си…

— Няма нужда. Прав си за баща ми и майка ми. Да, наистина мразех Изития — тя уби майка ми…

— Нямаш доказателство.

— Тя беше кучка. Казах на Собек, моя стар другар, че тя е издала за връзката му с едно от украшенията на фараона, наложница от царски харем. Него заточиха в един затворнически оазис, а любимата му бе разкъсана жива от диви зверове.