Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Докато вървеше от „Сейнт Мери-ле-Боу“ по Чийпсайд към Поултри, Корбет забеляза, че градът поне се опитваше да се пригоди към студеното време. Съдилищата бяха оживени. Колона престъпници и блудници, жените с раирани качулки и носещи бели жезли, се движеше към затвора Тън в Корнхил. На позорните стълбове отново беше пълно с пекари и продавачи на риба, чиято развалена стока изгаряха под носовете им. Един мъж, обвинен в клевета стоеше с окачен на шията точилен камък и надпис, който го обявяваше за лъжец, достоен за хули и подигравки.

Когато видя блудниците, Корбет си спомни за Абигейл, която живееше в къщата на Дьо Монфор ца Кендълуик Стрийт. Отново се зачуди дали тя имаше нещо общо с убийството. Беше присъствала на службата, а свещеникът, за когото беше ясно, че е бил неприятен човек, я бе заплашвал с публичен позор; всяка блудница, осъдена три пъти, можеше да бъде бичувана от затвора до градските стени и да бъде пропъдена завинаги. Но той отхвърли идеята, защото ако се разбереше за връзката на Дьо Монфор с нея, той също щеше да бъде отведен в затвора Тън в Корнхил и изложен цял ден на публично опозоряване. Корбет спря и се загледа в суматохата около голямата покрита каруца, която се беше преобърнала и товарът й лежеше разпилян в кишата. Коларят и чираците му пропъждаха хлапетата и крадците. Същият хаос цареше и в ума на Корбет. Защо човек, постигнал толкова много, да рискува всичко, за да държи публичен дом? Ако това станеше обществено достояние, Дьо Монфор би изпаднал в немилост. Вероятно отговорът се криеше в арогантността на духовника: достигнал върха на кариерата си, Дьо Монфор сигурно е вярвал, че може да прави неща, забранени за останалите и още повече за свещениците.

Ранулф го очакваше и Корбет му даде малко сребро, за да купи храната, от която имаха нужда, докато той се отбие при златаря Гизърс, където държеше парите си — скромна сума в сравнение с богатството на търговеца. В магазина писарят огледа спретнато подредените кожени сандъци и свитъци пергамент; всички с надпис и описание кой е поверил златото си, на кого златарят е заел пари и при каква лихва. Въпреки че Църквата се противопоставяше на лихварството, влагането и съхранението на пари се беше превърнало в оживена дейност в столицата. Златарят поздрави Корбет с обичайното си раболепие. Писарят му беше редовен и доверен клиент — каквито всички банкери обичаха — който редовно внасяше злато и сребро и рядко вземаше от тях. Но тази сутрин Корбет го разочарова. Обикновено писарят му разказваше клюки от двора и двореца и колкото и незначителни да бяха тези сведения, Гизърс можеше да ги използва. Тази сутрин Корбет беше лаконичен и разсеян; каза какво иска и щом златарят отброи парите в малка кожена кесия, ги взе, поблагодари и излезе.

Писарят закуси в кръчмата, където към него се присъедини Ранулф, приключил с покупките, и му върна малкото останало сребро.

Корбет го изгледа:

— Това ли е всичко?

— Да, господарю.

Писарят изпъшка тихичко. Така беше потънал в задачата си и другите случки от двора, че беше забравил да следи парите си. Пропуснал беше да предвиди, че суровата зима ще качи неимоверно цените на стоките. Два хляба обикновено струваха пени, но сега цената беше двойна; същото се отнасяше и за зеленчуците, месото, напитките и всичко, носено в града от провинцията. Щом Ранулф се нахрани, двамата отново поеха по Чийпсайд към „Сейнт Пол“. Мъглата започваше да се вдига и на пазара вече имаше повече хора. Корбет беше погълнат от предстоящата среща с Плъмптън, а Ранулф пламенно се възмущаваше от цените, забравил всичко останало, затова нито един от тях не забеляза младежа с дръпнати очи, белези от шарка и дълга мазна коса, облечен изцяло в черно, който ги беше последвал от кръчмата като зловеща сянка. Той продължи да ги наблюдава, докато влязоха в катедралата, после се усмихна, кимна доволно и се отдалечи.

На двора Корбет спря, за да може Ранулф да погледа театралното представление. Сцената представляваше нещо като двуетажна постройка на колела — в долната част актьорите се преобличаха, а на горната излизаха да играят. Яркият декор, представляващ гротескно оцветената паст на ада, от която изскачаха демони, беше скрит под покрив, на който имаше голям сребърен грифон. Пиесата беше за Страстите Христови. Актьорът, който играеше Христос, с бяла роба и сребриста перука, привличаше съчувствен шепот от събралата се тълпа; докато Пилат в пурпурната си наметка и червена перука, беше обсипвай с освирквания, подмятания и от време на време някоя буца пръст. Ранулф искаше да постои по-дълго, но Корбет, уморен от сценката и притеснен от крадците, които беше различил в тълпата (единия познаваше от съда, където го бяха довели преди няколко месеца), задърпа протестиращия си прислужник към входа на катедралата. В препълнения кораб цареше оживена дейност: продавачи на пергамент, писари, наперени правници, прислужници, очакващи да бъдат наети. Проправиха си път между тях към хора; по миризмата на тамян и лой от свещите, Корбет разбра, че обедната служба току-що е свършила.