Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Ранулф се върна и обяви, че отива в града. Корбет кимна разсеяно и го освободи. Когато прислужникът му слезе по стълбите, писарят взе флейтата си, но изсвири само няколко ноти, преди да я захвърли на леглото. Отвори сандъка до леглото си и извади малка кожена кесия. Вътре беше писмото на Мейв отпреди четири месеца. Бледият пергамент бе започнал да пожълтява, но почеркът беше все тъй ясен, закръглен и четлив като на писар. Задъханите фрази отразяваха страстта й.

„Мой най-скъпи Хю,

Проблемите в Уелс и замъка Нийт още не са разрешени. Чичо казва, че е болен и пази леглото, но той умее да се преструва като актьор от пантомима. Природата наоколо постепенно се обагря в златисто, докато лятото си отива и наближава есента. Странно е, че по това време на годината раздялата с любимите е още по-болезнена. Липсваш ми повече от всякога. Всеки ден, всеки миг, когато съм будна, си представям лицето ти и копнея да целуна очите и устните ти. Трябва по-често да се усмихваш, мой сериозни писарю, не можеш да поправиш всички злини на света. Сенките в ума ти са само прах по листата, вятър, шумящ между дърветата. Зная, че постоянно живееш на границата на мрака. Скоро нощта ще свърши, ще дойда при теб и слънцето ще грее вечно. Копнея за прегръдката ти. Бог да те пази.

Корбет въздъхна, нави писмото и го пъхна в джоба си. После се усмихна, сещайки се, че го чете поне два пъти на ден. Чу воя на вятъра навън и си пожела суровата зима да свърши и Мейв да дойде при него. Почукване на вратата го накара да подскочи. Пъхна ръка под възглавницата на леглото и докосна камата, скрита там.

— Влез! — рязко каза той.

Вратата се отвори и се появи Ранулф с мокра коса и синина под лявото око. В ръцете си несръчно държеше някакъв вързоп.

— Влез — повтори сприхаво Корбет.

Ранулф, пребледнял от изненада, с изцъклени очи, сякаш бе имал някакво ужасяващо видение, влезе в стаята бавно като сомнамбул. После мълчаливо подаде вързопа на Корбет. Писарят го взе внимателно и видя, че нещо вътре мърда.

— Момче е — промърмори Ранулф. — Момче. Корбет отметна края на оръфания шал и се втренчи онемял в онова, което се разкри пред него, после избухна в смях и се свлече на леглото. Ядосано от грубото събуждане, бебето отвори очи и нададе силен рев. Малкото розовичко лице се превърна в набръчкана червена маска, а юмручетата се вкопчиха в гърдите писаря, когато малчуганът даде израз на гнева си. Ревът му сякаш извади Ранулф от транса. Той стоеше, отпуснал ръце и подскачаше от крак на крак, а на лицето му беше изписан неподправен ужас. Корбет овладя смеха си и нежно залюля детето. То сви устни, престана да плаче и хитричко погледна писаря, сякаш очакваше награда за мълчанието си. Корбет даде няколко кратки нареждания на Ранулф, който затрополи надолу към килера, за да донесе купа топло мляко и чиста ленена кърпа. Корбет взе кърпата, потопи я в млякото и даде на гладното бебе да суче.

— Не е нужно да казваш, че е твое, Ранулф — той погледна кичурите червена коса, Трапчинките на брадичката и лявата буза. Дори ако беше намерил детето на улицата, щеше веднага да познае, че е на прислужника му. Корбет накара Ранулф да налее две чаши вино, докато бебето с апетит смучеше натопената в мляко кърпа. След като отпи няколко глътки, слисаният татко се поуспокои и беше в състояние да разкаже какво му се е случило. Излязъл да търси нощни удоволствия, но за нещастие бащата и големият брат на едно от предишните му завоевания го очаквали. Последвала яростна кавга. Ранулф получил силен удар в лицето и безцеремонно натикали потомъка в ръцете му. Той погледна боязливо господаря си.

— Какво ще правим, господарю?

Корбет забеляза множественото число и погледна ядно прислужника си. Скоро трябваше да си поговори спокойно, но твърдо с този младеж, който заплашваше да превърне къщата му в приют за децата си. Ранулф младши, ядосан, че е изсмукал млякото от кърпата, започваше да се оглежда заплашително, опитвайки се да открие причината за неудовлетворението си. Корбет побърза да натопи плата отново в купата и пъхна крайчеца в разтворената бебешка устица. Издънката на Ранулф го захапа здраво и започна да суче енергично като кученце.

Бащата, който вече сияеше от самодоволство и гордост от сина си, се приближи.

— Какво ще правим, мастър Корбет?

Писарят внимателно подаде на Ранулф сина му, стана и отиде до сандъка. Отвори го, извади дрънчаща кесия с монети и я сложи в ръцете на прислужника. После взе подноса с писмените си принадлежности и написа кратка бележка, запечата я и му я подаде.