Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

На другата сутрин Корбет спа до късно и беше грубо разбуден от тропане по вратата долу. Уви се в наметката си и забърза да отвори. Мъглата навън се виеше и клокочеше като пара над казан и отначало той не забеляза никого.

— Кой е там? — извика и отскочи, когато една изкаляна фигура влезе в къщата. Отначало си помисли, че е убиец, но мъжът отметна мократа си от дъжда качулка, така че се видя лицето му, прорязано от белег, и остави наметката да се свлече от раменете му.

— Мастър Корбет?

— Аз съм.

— Аз съм Джон Ендърби, пратеник на есекския шериф — той подаде на Корбет малък свитък и писарят побърза да счупи червенобелия печат. Писмото съдържаше само четири реда: шерифът поздравяваше Корбет и му желаеше добро здраве; сведенията, които искал, щели да му бъдат съобщени от приносителя, Джон Ендърби. Корбет смачка пергамента.

— Последвай ме.

Ендърби изкачи след него стълбите и след като писарят го настани удобно, му разказа следното:

— Шерифът съжалява, че не можа да изпрати писмен доклад, но това щеше да отнеме повече време. Хората му отидоха в имението Катхол и намериха мъртъв иконома на Уолтър дьо Монфор, Томас — гърлото му било прерязано. Жена му Катрин била изнасилена многократно от известна банда разбойници, предвождана от Робърт Фицуорън. Очевидно дошли в имението да се срещнат с Томас, скарали се с него и го убили, а бедната жена изнасилвали, докато я докарали почти до лудост. Хората на шерифа съумели да я успокоят и тя им разказала необичайна история. Същият този Фицуорън нападал кервани с пътници и търговци по пътищата, извеждащи от Лондон към Есекс. Плячката си предавал на главния свещеник на „Сейнт Пол“, който я продавал на пазара в Лондон и си поделял парите с разбойника. В деня, когато Дьо Монфор умрял, икономът му бил в катедралата по поръчка на Фицуорън. Поради смъртта на господаря си, той не успял да свърши работата си и се върнал с празни ръце в имението Катхол. Там разочарованите и вбесени разбойници изсипали гнева си върху Томас и съпругата му. Шерифът добави — уморено продължи Ендърби, — че макар жената да била полупобъркана, при претърсването на къщата открили стоки, откраднати преди месеци от един търговец. Той праща поздрави и най-добри пожелания на Негово величество и се надява, че тези сведения ще бъдат от полза.

Корбет накара Ендърби да повтори разказа си няколко пъти, разпитвайки го за определени подробности, преди да повика Ранулф и да му заръча да настани пратеника в близкия хан, за да си почине, преди да се върне в Есекс. Когато двамата излязоха, Корбет се отпусна на леглото, кръстосал ръце зад главата си и отново се замисли над смъртта на Дьо Монфор. Досега беше търсил виновника само сред духовниците от „Сейнт Пол“, но имаше и други, които биха желали смъртта му. Куртизанката го беше казала, а тя също бе присъствала. Имаше ли икономът Томас пръст в тази работа? Той ли беше убил господаря си? Беше ли кралят напълно невинен? Все пак, а досега Корбет беше пренебрегвал този факт, Едуард мразеше рода Дьо Монфор. Имаше и други, които ако знаеха, че Дьо Монфор е бил купен, с радост биха се отървали от него. Беше ли изключено Робърт Уинчълси, преподобният архиепископ на Кентърбъри да прибегне до убийство? Корбет би искал да мисли така, но след като беше прекарал известно време с духовниците от „Сейнт Пол“, смяташе, че свещениците и епископите са също тъй способни да убиват, както всички останали. И най-накрая, съществуваха бароните. Корбет беше чувал слухове, че се събирали на тайни срещи да заговорничат, да се противопоставят на искането на Едуард да го следват в походите му в чужбина.

Корбет остави въпросите да се въртят в ума му, докато отново стигна до онзи изплъзващ се спомен за видяното на олтара. Трябваше да се съсредоточи върху него, да се опита да си го припомни, тогава може би щеше да постигне някакъв напредък. Затова, когато Ранулф се върна, писарят го помоли да отиде в „Сейнт Пол“, да намери сър Филип Плъмптън и да го помоли по заповед на краля да се срещне с Корбет при олтара, щом свърши обедната служба. След това Корбет написа кратко писмо до Едуард, описвайки действията си дотук, в което признаваше, че още не е разкрил убиеца. Надяваше се кралят да не е в Уестминстър, когато пристигне съобщението. Това щеше да му даде още време, защото ако кралят се ядосаше, той просто щеше да му изпрати кратка заповед да положи повече старание.

Останалата част от следобеда писарят прекара в стаята си, обмисляйки подробностите и фактите, които имаше за смъртта на Дьо Монфор. Чувстваше се неспокоен и би излязъл, ако не беше студената мъгла, която се промъкваше през пролуките и цепнатините на капаците. Корбет написа кратко писмо до Мейв, в което описваше колко му липсва и изразяваше надеждата си, че пролетта скоро ще настъпи, за да могат отново да се срещнат. Писа още, че топли сърцето и душата си на пламъка на нейната любов и се надяваше, че това няма да й прозвучи толкова изтъркано, колкото му се струваше.