Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Кралят седна на пейката с разкрачени крака и притисна главата си с ръце. Потри лицето си — любимият му жест — поигра си с един от множеството пръстени по ръцете си и погледна към Корбет.

— Познавам те, писарю. Не си дошъл тук, само за да ми кажеш очевидното. Дошъл си да ме питаш нещо, нали?

— Да, твое величество.

— Тогава — изръмжа кралят, — за Бога, питай.

Корбет си пое дълбоко дъх.

— Едва ли някой ще повярва, че виното, което си изпратил на Дьо Монфор, е било отровено от теб, но може да се запитат защо изобщо си му го изпратил.

Кралят сви рамене.

— Беше подарък, предложение за мир.

Корбет стана, взе едно столче и седна близо до краля.

— Твое величество, знаеш, че съм твой верен слуга — Едуард го погледна изпитателно. — Твое величество — повтори Корбет, — аз съм твой верен слуга, но ако искаш да разбереш какво е станало, с цялото си уважение те моля да ми кажеш истината. Ти мразеше рода Дьо Монфор. Мразеше и главния свещеник на „Сейнт Пол“. Той щеше да отрече публично правото ти да събираш данъци. Думите му щяха да стигнат до папата в Авиньон, до крал Филип в Париж, до архиепископите и епископите на Шотландия и Уелс. Защо тогава му изпрати виното? — Корбет облиза устни. — Не би могло да е подкуп, не и за човек като Дьо Монфор. Биха били нужни богатствата на цяло абатство, за да се подкупи такъв човек.

Кралят се усмихна.

— Имаш остър ум, мастър Корбет. Понякога — прекалено остър. Но ти грешиш. Дьо Монфор нямаше да отрече правото ми. Всъщност, вече го бях подкупил. Той беше купен, мастър писарю. В речта си след литургията той нямаше да отрече правото на Короната върху доходите на Църквата, а да го подкрепи — кралят млъкна, за да се наслади на удивлението на Корбет. — Виждаш ли, писарю, ти сигурно си честен и неподкупен в собствените си очи. Затова грешиш, като си мислиш, че щом ти правиш нещо, другите хора също биха го направили. Не е така. — Кралят разтърси кесията, която висеше от златния му, украсен със скъпоценни камъни колан. — Злато и сребро, мастър Корбет. Аз купих Дьо Монфор. Донякъде с пари, донякъде със заплахи.

— А виното?

— Виното му беше изпратено, мастър Корбет, за да подпечатаме споразумението си. Дьо Монфор обичаше светските удоволствия. Твоите разследвания ще докажат, че съм прав. Виждаш ли, Корбет, вчера не бях ядосан, защото Дьо Монфор умря, а защо умря, преди да произнесе речта, за която му бях платил. Лично аз му я написах — дума по дума. Беше свързана с историята — как Църквата в тази страна винаги е подкрепяла монарсите. Как самият свети Ерконвалд, епископ на Лондон, великият саксонец, до чиято гробница стоях вчера, е направил толкова много за града, краля и кралството! Още съм ядосан, че Дьо Монфор е мъртъв и искам да открия убийците. Дали са го убили по лични причини, или защото са знаели, че е купен? Дьо Монфор беше изцяло мой. Убиецът му е мой враг и аз подозирам, че е наблизо, може би стои от дясната страна на онзи надут лицемер Робърт Уинчълси, архиепископа на Кентърбъри.

Гърдите на краля се надигаха бурно и Корбет усети, че той е на прага на поредния си гневен пристъп. Едуард плесна с ръце и закрачи енергично напред-назад.

— Мога да понеса непокорството на епископите, които ми се противопоставят с право, мастър писарю, но не и Уинчълси! Той действа подмолно и лукаво, тича в Рим, в Авиньон, прави се на светец — свети Бекет в коприна и кадифе. Уинчълси е политик, който заговорничи срещу мен. Би искал да съм му задължен. Вижда се като защитник на свободата на Църквата. Подозирам — изсъска кралят, — че го привлича ореолът на Бекет и ако не внимава, същата съдба може да сполети и него.

Корбет сви рамене. Кралят, който внимателно го наблюдаваше, отново седна на сандъка, забравил гнева си.

— Изглеждаш изненадан, мастър писарю.

— Защото съм изненадан, твое величество — отвърна Корбет. — Ако приема онова, което казваш, трябва да имам предвид и вероятността някой да е разбрал, че Дьо Монфор е бил купен и да го е убил. И все пак аз вярвам, че убиецът му се е целел в теб.

— Но той успя да ме засегне — отвърна кралят. — Попречи на Дьо Монфор да се изкаже в моя полза — кралят се засмя престорено — и да изглежда, че аз съм отговорен за смъртта му. Мъдър ход, мастър Корбет. Блестящ замисъл.

Писарят поклати глава.

— Мисля, че е по-страшно. В този град има убиец, който желае смъртта ти, твое величество. Дьо Монфор беше само средство за осъществяване на целта му. Смятам — продължи Корбет, — че нещо в плана му се е объркало и ще го докажа.