Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Добре дошъл в Шъруудската гора, сър Гай. Гизбърн се обърна, побеснял от гняв. Вдигна меча си и затича, ругаейки, към мъжа, който от години се подиграваше с него. Кракът му се закачи в някакъв корен, той падна по лице и мечът излетя от ръката му. Погледна към фигурата, която се навеждаше над него и устните му се извиха в усмивка.

— Ти?!

Това беше последната му дума. Тъмната фигура вдигна меча и го заби в ивицата оголена плът между шлема и ризницата на Гизбърн.

Малко по-късно същата вечер Корбет стигна до Локсли — малко селце със спретнати къщи с хамбари, издигнати от двете страни на прашен път, с голяма морава в средата, кладенец и скромна църква с грубо иззидана камбанария. Писарят влезе в кръчмата. Кръчмарката, повлекана с хитри очи, облечена в мръсна рокля, му поднесе нещо, което нарече „пресен ейл“. Останалите селяни отпиваха от ейла си и намръщено огледаха странника, преди да се заслушат в разказа на един от тях как видял демон в началото на гората, сянка с лице от блестящо желязо.

Докато седеше на пейката и наблюдаваше вратата на кръчмата, Корбет слушаше с половин ухо историята му. Откакто се беше разделил с поклонниците на юг от Хавърсейдж, смяташе, че загадъчният му преследвач и убиец се е отказал от преследването, но искаше да бъде сигурен. Беше яздил тридесет мили; цялото тяло го болеше, а конят му беше изтощен, но не смееше да прекара нощта на открито. Очите му натежаха и той задряма. Събуди го грубо разтърсване за рамото. Той се сепна и посегна към камата си, но мъжът, който се бе надвесил над него, беше възрастен и внушаващ уважение; лицето му беше слабо и изпито, но очите му се смееха и държанието му бе дружелюбно.

— Не си оттук, нали? — Гласът му беше мек, със силен акцент.

Корбет видя тонзурата, прашното черно расо и обутите в сандали крака.

— Свещеник ли си?

— Да, аз съм отец Едмънд. Това е моята енория. Служих в църквата „Сейнт Осуалд“ дълги години. Казаха ми, че в кръчмата има странник, затова дойдох. Помислих си, че може би си…

Вече напълно събуден, Корбет му направи знак да седне на пейката.

— Искаш ли да пийнеш нещо, отче?

— Не, не — мъжът се потупа по стомаха. — Никога на празен стомах.

— За кого ме помисли, отче? За някой от бандата на Робин Худ ли?

Свещеникът го стисна за китката.

— Шшт!

Погледна го предупредително и бързо се огледа, за да види дали някой в кръчмата не е чул думите му.

— Кой си ти? — прошепна свещеникът.

— Казвам се Хю Корбет, пазител на тайния печат на краля.

Очите на свещеника се разшириха.

— Значи се стигна дотук — тихо каза той.

— Докъде, отче?

— Ела с мен. — Свещеникът се изправи. — Не си ял, а предполагам и че нямаш къде да спиш. Ще ти предложа супа, пресен хляб и твърдо легло, както и вино, което може би е виждало по-добри дни.

Корбет се усмихна и се изправи.

— При сегашните обстоятелства, отче, предложението ти е щедро и достойно за крал.

Излязоха навън. Корбет отвърза коня си и последва прегърбения свещеник през спускащия се мрак към църквата. Къщата на свещеника беше постройка от жълти тухли с покрив от червени керемиди, която се намираше оттатък гробището на „Сейнт Осуалд“. Отец Едмънд помогна на Корбет да прибере коня си в една от пристройките на двора и изпрати своя да пасе между надгробните плочи, докато донесе вода, овес и прясна слама за яслите. Корбет беше поканен в къщата — оскъдно обзаведена, но много чиста. Подът беше от утъпкана глина, покрит с прясна тръстика от речния бряг — зелена, мека и ухаеща приятно. Парче бекон, окачено да се опушва над малкото огнище, издаваше силна миризма. В стаята нямаше много мебели — голям сандък, няколко ракли, а в ъгъла — отделена от останалата част от помещението — малка ниша с легло, над което висеше голям дървен кръст.

Отец Едмънд дръпна един стол пред огнището и внимателно разбърка супата в тенджерата, докато тя закъкри над малкия огън, който беше запалил. После Корбет получи купа вкусна, гъста супа от зеленчуци и месо, ръжен хляб и червено вино, което беше доста силно. Отпи от него, докато чакаше супата да изстине. Усмихна се на свещеника.

— Пил съм далеч по-лоши вина в много от лондонските кръчми — забеляза той. — Всъщност, трудно би се намерило по-хубаво вино.

Отец Едмънд се усмихна одобрително.

— Това е единствената ми слабост — промърмори той.

— Не съм пияница, но обичам червено вино. Знаеш ли, че когато станал архиепископ, свети Томас Бекет се отказал от светските удоволствия, но единственото, което никога не пожертвал, било кларетът — очите на отец Едмънд станаха сериозни. — Това е от една малка бъчва, подарена ми от Робин Худ. Или, както е бил кръстен в църквата отсреща, Робин от Локсли. Защо си дошъл тук, сър Хю? За да го заловиш и обесиш? — Свещеникът се размърда неспокойно на стола си. — Чухме историите.