Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Корбет се върна в кръчмата и повика кръчмаря, опитвайки се да овладее страха си, предизвикан от ужасната смърт, на която беше присъствал. Подаде му чашата и една монета.

— Това е най-скъпият обяд, който съм си поръчвал. Кръчмарят го погледна въпросително.

— Искам да унищожиш тази чаша — настойчиво каза Корбет. — А сега ми дай чаша от най-хубавия ти кларет.

Но аз ще избера чашата и сам ще си налея от бъчвата.

Гай от Гизбърн спря и се взря между дърветата от двете страни. Червендалестото му лице блестеше от пот под тежкия железен шлем и качулката от железни халки под него. Усмихна се доволно, когато огледа строените горски пазачи.

— Ще покажа на краля — прошепна той, — на мрачния му писар и на онзи негодник Бренууд как се залавя разбойник!

Сърцето му замря от удоволствие, когато си припомни какво възнамеряваше да направи с Робин Худ. Гизбърн мразеше разбойника заради любовта, която питаеха към него обикновените хора, заради изключителната му сръчност с лъка, познаването на гората и най-вече заради начина, по който на няколко пъти беше измамил и издебнал Гизбърн, а в замяна беше получил опрощението и благосклонността на краля.

Гизбърн скръцна със зъби и примигна от болка. Болеше го зъб. Беше принуден да гледа как Робин Худ става придворен, как се разхожда като лорд из улиците на Нотингам или между копринените шатри на кралските генерали в Шотландия. Гизбърн беше видял как кралят обсипва с благоволение разбойника, дарява му специални привилегии, как използва уменията му, докато англичаните преследваха бунтовническия водач Уолъс през дивите долини и гори на Шотландия. Но сега Робин се беше върнал в Шъруудската гора. Гизбърн забрави за горчивината, защото този път разбойникът се беше поставил извън закона, ограбвайки кралските данъци и убивайки кралски служители като обикновени престъпници. Но днес щеше да бъде по-различно. Гизбърн щеше да го преследва, но не с отряд въоръжени рицари, чиито брони дрънчаха като черковни камбани из гората Тези лесничеи щяха да подгонят Робин, както биха подгонили елен или див глиган. Гизбърн щеше да го залови, да го накаже, а после да го върже за седлото си и да го прекара гол през Нотингам, за да видят всички славата на Гизбърн и падението на разбойника.

— Сър Гай? Милорд Гизбърн?

Той погледна към мургавото, дребно лице на главния си ловец.

— Доволен ли си, милорд?

— Да.

Гизбърн се загледа в зеления мрак отпред. Не можеше да определи положението на слънцето, но предполагаше, че минава обяд и че бандата разбойници е подгонена навътре в гората. На по миля от двете му страни се намираха редици въоръжени ловци, готови да затегнат мрежата. Гизбърн беше разположил войниците си като челюсти на капан и те газеха из прашните шубраци. Рано или късно щеше да подплаши Робин Худ и да го притисне до някое блато или скала. Или, още по-добре, щеше да го изкара в откритата местност, където ездачите му щяха да затворят капана. Той се олюля на седлото, докато се взираше в гората. Беше похарчил последните си пари за това начинание, но кралят щеше да му се отплати, а Бренууд щеше да му диша прахта.

— Милорд Гизбърн — отново се обади Мордред. Сър Гай долови нотка на тревога в гласа му.

— Какво има, човече?

— Милорд, движим се твърде бързо.

— Чудесно. Така разбойниците няма да имат време да се прегрупират.

— Сър Гай, моля те, помисли си. Разбойниците бягат, но може би ни подмамват към капан.

— Глупости! — отсече Гизбърн и стисна по-здраво меча си. — Предай да вървят напред.

— Милорд… — Мордред не успя да довърши думите си, защото Гизбърн гневно вдигна рога си и изсвири три дълги сигнала, после препусна напред, приведен към врата на коня си.

Стигнаха до една полянка. Мордред дръпна Гизбърн за ръкава, но рицарят го отблъсна. Чувстваше как кръвта пулсира в слепоочията му. Прекоси поляната, последван от Мордред и останалите. В мрачната зеленина пред тях прозвуча самотен звук от рог. Мордред и лесничеите спряха. Сър Гай продължи да тича. Отново прозвуча рог, мрачно и зловещо, и внезапно въздухът се изпълни с летяща смърт. Сивите стрели с гъши пера падаха като беззвучен смъртоносен дъжд. Мордред видя как мъжете от двете му страни падат, ритат и се давят в кръв, когато стрелите пронизваха телата им.

— Сър Гай! — изкрещя той.

Но Гизбърн продължаваше да тича. Последва нов залп от стрели. Сега поляната кънтеше от писъци. Мъже се търкаляха по земята в смъртна агония, тъмни локви кръв блестяха върху зелената трева. Мордред вдигна своя рог. Един сигнал и хората му изтичаха назад и се прикриха зад дърветата. Но сър Гай продължи напред, пробивайки си път през храстите от другата страна на поляната с изваден меч. Нито една стрела не го улучи. Чувстваше се неуязвим, сигурен знак, че Бог е благосклонен към него. Фигура с качулка и маска пристъпи иззад едно дърво.