Пол Дохърти - Песента на Тъмния ангел

— Имаме си почти всичко, от което се нуждаем — каза той.

— Разполагаме с вода и прясно месо и освен това си отглеждаме билки. За услугите ни сър Саймън ни плаща с пари или в натура. Монахините от „Кръст Господен“, както и някои от по-богатите фермери също проявяват щедрост към нас.

Корбет се огледа наоколо. Мястото изглеждаше бедно, но едновременно с това — добре поддържано. Пастирите явно бяха положили доста труд, за да облагородят своето убежище.

— Много е тихо тук — каза кралският пратеник, но после чу отнякъде да се носи песен и погледна към къщата, накъдето му сочеше Нетлър.

— Братята и сестрите ни се молят — каза той.

— В такъв случай — рече язвително Мънк — може би нямаше да е зле да поканите вътре и отец Августин.

— Уставът на общността ни е пределно ясен по този въпрос — отвърна мастър Джоузеф. — В обителта ни не се допускат повече от трима посетители наведнъж. Сигурен съм, че отец Августин ще прояви разбиране.

„Едва ли“ — помисли си Корбет, припомняйки си киселото изражение на свещеника.

— Често ли се молите? — попита той, потропвайки с крака по земята и чудейки се дали Пастирите ще ги поканят вътре, за да се стоплят.

— Уставът ни е чудесен, не е много строг — рече мастър Джоузеф.

Корбет му хвърли един бърз поглед — беше сигурен, че в гласа на мъжа се е прокраднала нотка на сарказъм.

— Нека ти кажа как минава ежедневието ни, сър Хю — продължи мастър Джоузеф припряно. — Сутрин ставаме от сън, казваме си молитвите, учим, после се заемаме с някаква работа, след което се посвещаваме на молитва и накрая вечеряме.

— Никога ли не излизате от Убежището? — попита Мънк.

— Само за да отидем до Бишопс Лин — отговори Филип Нетлър. — Двамата с отец Джоузеф ходим там, когато имаме нужда от провизии или пък когато е завършил поредният период на пречистване.

— Пречистване ли? — попита Мънк невинно, сякаш това беше първият път, в който чуваше тази дума.

— Ние сме Пастирите — рече въодушевено мастър Джоузеф. — Верните пастири на Христос. Приемаме в редиците си порядъчни младежи и девойки и ги подготвяме според нашите принципи — той прочисти гърлото си. — После ги завеждаме до някое пристанище, в случая до това в Бишопс Лин, и уреждаме заминаването им за обителта ни във Витлеем, където ще се състои Второто пришествие на Иисус.

— Да не би наистина да вярваш в това? — попита Мънк, без да крие подигравателната си усмивка.

— А нима ти не вярваш, мастър Мънк? — ококори се изненадано мастър Джоузеф. — Не приемаш ли учението на Църквата, според което Христос ще се завърне на земята?

Мънк усети, че ще попадне в теологически капан, и отстъпи.

— Просто ми се вижда странно — промърмори той.

— Ходил съм във Витлеем — рече Джоузеф. — Филип също е бил там. Уверявам те, мастър Мънк, Иисус ще се завърне на земята.

— Да, но във Франция и по течението на Рейн считат Пастирите за безбожници! — поднови атаката си Мънк.

Мастър Джоузеф разпери ръце.

— Нима вината за това е у нас? И нима не е вярно, че някои от вашите свещеници не са онова, което би трябвало да бъдат? — гласът му се снижи до подигравателен шепот. — Всъщност хората твърдят, че това важи не само за свещениците, ами и за монасите, епископите и дори за някои от папите ви…

Филип Нетлър, който междувременно се беше заел да спъне конете, се върна при останалите, обърса ръце в кафявото си вълнено расо и погледна Гърни право в очите.

— Никога не сме правили нищо нередно, сър Саймън. Не познавахме нито помощника на мастър Мънк, който беше така варварски убит, нито горката съпруга на пекаря. Много рядко се случва да дойдем до селото и изобщо не създаваме никакви проблеми — той стисна устни. — А ето че сега ние си имаме проблеми…

— Какви проблеми? — попита Корбет.

— Една от сестрите ни изчезна. Марина.

Гърни загрижено погледна към мастър Джоузеф.

— Коя Марина? Дъщерята на кожаря?

— Да, тя. Снощи излезе от Убежището, за да навести баща си, Фулк, и така и не се върна.

В следващия момент мастър Джоузеф забеляза, че Корбет потрива ръце в опит да се стопли.

— Елате! — настоя той. — Да влезем вътре!

И така, водачът на Пастирите преведе групичката мъже през двора, след което ги покани в къщата. Кухнята представляваше дълго помещение с ниски тавански греди и голямо огнище, в което гореше малък огън. До огнището имаше фурна, в която се печеше хляб, изпълвайки въздуха с апетитна миризма и пара. Стаята беше чиста, но оскъдно обзаведена — два-три шкафа, няколко лавици с малко тенджери и тигани и една дълга, грубо скована маса, оградена със столчета. Мастър Джоузеф предложи на посетителите вино или ейл, но Корбет отказа. После всички се събраха около огнището и си свалиха ръкавиците, за да си сгреят пръстите. В следващия момент вратата в дъното на кухнята се отвори и вътре влязоха и останалите членове на общността. Кралският пратеник с интерес се взря в Пастирите. Групата им се състоеше от шестнайсет души — десетима мъже и шест жени, всичките млади и жизнерадостни. Мъжете бяха ниско подстригани, а жените бяха прибрали коси под прости сини пребрадки. Всички носеха кафяви раса, привързани с връв около кръста, тесни панталони и груби сандали или ботуши. „Как ли водачите успяват да поддържат дисциплина сред тези младежи?“ — запита се Корбет разсеяно, но после отхвърли тази мисъл. Подобни смесени общества бяха често срещани във Франция, пък и в ордена, основан от Гилбърт от Семпрингам в Англия, също се гледаше благосклонно на съжителството между монаси и монахини.