Пол Дохърти - Песента на Тъмния ангел

— Мога да ви заведа до Убежището — предложи Гърни.

Мънк настоя да отиде с тях и въпреки възражението на домакина, че Кечпоул е достатъчен гарант за безопасността на всички, не отстъпи от намерението си. Докторът и свещеникът също изявиха желание да се присъединят към групата.

— За всеки случай — рече Селдич, хвърляйки един бърз поглед към Гърни.

Корбет внимателно огледа двамата мъже — приветливостта, която бяха демонстрирали предната вечер, не беше изчезнала, но едновременно с това в отношението им се беше появила и известна резервираност. Какво ли криеха, запита се кралският пратеник. Мънк, който изглеждаше мрачен, както винаги, се потупваше с ръкавиците си по бедрото, нетърпелив да се заловят за работа. В следващия момент един коняр съобщи, че конете им са готови за тръгване, така че всички се увиха в плащовете си и излязоха на двора. Слънцето, което грееше изненадващо силно за ноември, успяваше да пробие тук-таме през мъглата. Корбет погледна през рамо към старата господарска къща. Приземието беше изградено от камък, а горните етажи — от зидария с очертани по нея греди.

— На колко години е Мортлейк? — попита кралският пратеник.

— Имението е съществувало още преди времето на Завоевателя — отвърна Гърни, — но прадядо ми е съборил първоначалната саксонска постройка и я е вдигнал наново, вграждайки в нея най-хубавия камък и най-висококачествения дървен материал.

Корбет се взря одобрително в сградата. Имението Мортлейк разполагаше с дълга и правоъгълна господарска къща, защитена от крепостна стена, зад която се гушеха и множество стопански постройки — плевни, конюшни и ковачници.

— Ами земята? — полюбопитства кралският пратеник.

— Простира се докъдето можеш да яздиш — ухили се Гърни. — Е, откъм брега почвата е твърде солена, но по-навътре в сушата дава добра реколта. Така или иначе, семейството ми не дължи богатството си на земята, а на овцете. Хайде, последвайте ме!

Останалите вече бяха възседнали конете си и Ранулф и Малтоут неуспешно се опитваха да скрият усмивките си при вида на дебелия доктор, който едва се побираше в седлото, и на отец Августин, който очевидно не се чувстваше удобно върху гърба на жалкия си кон. И така, след като Корбет и Гърни също се качиха на конете си, портите се отвориха и всички препуснаха по пътеката, която водеше извън имението и продължаваше през пустошта. Някъде в далечината прибоят ревеше, из храсталаците наоколо току се стрелкаше някой заек, стреснат от тропота на копита, а щом видеха конниците, овцете, които се мотаеха по пътя, се разбягваха, блеейки. Мъглата все още беше гъста, така че Гърни извика на спътниците си да не се отдалечават един от друг. По едно време пък ги накара да забавят ход, тъй като се наложи да заобиколят едно малко блато, оградено от тръстика.

— Тази местност е доста коварна — обади се той от дълбините на качулката си, — така че не е лошо човек да се придържа към пътищата и да внимава къде стъпва. Същото важи и за крайбрежието. Приливът винаги може да те изненада. Понякога се точи бавно като нощта, но друг път настъпва светкавично и улавя непредпазливите в капан.

— Тъкмо това беше поуката и от на снощната ми история — обади се доктор Селдич. — Бреговете на Уош са опасни и, както крал Джон е разбрал за своя сметка, бързо нахлуващите приливи за кратко време могат да превърнат едва процеждащите се поточета в буйни реки.

— Ами онова злато? — попита Ранулф, развълнуван от идеята, че някъде наоколо може би лежи заровено несметно богатство. — Наистина ли никога не е било открито?

— Съществуват много легенди за него и според някои от тях във владенията на сър Саймън се крие истинско съкровище — отвърна му Селдич, след което внезапно млъкна, тъй като групичката им отмина блатото и Гърни ги пришпори нататък.

Докато яздеха по една добре утъпкана пътека, Корбет си даде сметка, че се движат на юг, навлизайки все по-навътре в сушата, а брегът е от лявата им страна.

— Какво представлява това Убежище? — обърна се той към Гърни, изравнявайки коня си с неговия.

— Най-обикновено старо стопанство, което беше изоставено по времето на баща ми, тъй като бедната почва не можеше да изхранва обитателите му. Оттогава в него се подслоняват овчари, скитници, странстващи монаси и изобщо всички, които имат нужда от убежище.

— Кажи ми — ти защо пусна Пастирите вътре?

Гърни отметна качулката от главата си и попи потта, избила по челото му.

— А защо да не ги пусна? Сториха ми се богобоязливи и безобидни — той се усмихна. — Не си мисли, че съм светец, Хю. В замяна на подслона, който им осигурих, Пастирите работят безплатно в стопанството ми — той посочи през стелещата се мъгла. — Виждаш ли светлината? Почти пристигнахме.