Пол Дохърти - Корабът на страха

Корбет прехапа горната си устна. В ума му се мярна образът на Грискин, увиснал на бесилката, ръката на Славата, която му бе изпратена. Взираше се в убиеца пред себе си и си мислеше за всички онези, които бяха загинали от ръката на Хюбърт, особено за Паулентс и неговото семейство, провесени на зловещите железни скоби в призрачната зала на Мобисон.

— Не съм съгласен — Корбет поклати глава и видя как усмивката се стопи от лицето на противника му.

— Сър Хю?

— Влез, Ранулф — извика Корбет.

Ранулф важно влезе в стаята, следван от Чансън. Хвърли кожена торба в краката на Корбет.

— Стигат ли? — попита Корбет.

— Да, господарю, стигат, за да го обесят, но не открихме манастирската карта. Документи, бележки, същото е и при Лечлейд. Не е бил пияницата, за какъвто се е представял.

— Много добре — каза Корбет, после посочи към Хюбърт.

— Вържи му ръцете, Ранулф. Чансън, двамата с теб ще идем до Кентърбъри. Трябва да се отбия при един златар, докато ти будиш сър Уолтър Касълдийн. Кажи му, че до мръкване кралският съдия, сър Хю Корбет, ще произнесе присъда.

Два дни по-късно, тъкмо преди Бъдни вечер, участниците в екзекуцията излязоха от Кентърбъри и се отправиха към издигнатата пред главната порта на имението Мобисон бесилка. Новините за съкратения процес срещу Хюбърт Фицърс, обвинението и присъдата му бяха обиколили града. Народът се тълпеше да види как се въздава правосъдие. Корбет, заобиколен от Ранулф и Чансън, седеше на кон, с плащ и с вдигната качулка. Наблюдаваше как един монах изповядва Фицърс. Затворникът бутна настрани свещеника и се изправи на крака с лице към Корбет.

— Кралски пратенико — изрева той, — не съм молил да дойда на белия свят. Не искам и прошка за греховете си. Исках само спокойствие, родителите си, брат си…

Хванаха Фицърс и го бутнаха към каруцата под въжето на бесилката. Дълбоко съжаление завладя Корбет, който си припомни думите, казани от него на Ранулф. В този миг наблюдаваха ужасяващия плод на злото, чиито корени се простираха над трийсет години назад във времето. Ръцете на затворника бяха здраво вързани. Поставиха примката на врата му, нагласиха възела точно зад лявото му ухо. Палачът със скрито зад червена маска лице скочи от каруцата и погледна към Корбет, който стоеше неподвижен като статуя с вдигната лява ръка.

— Хюбърт Фицърс — извика Корбет, — ти беше съден справедливо. Признат си за виновен за извършването на ужасяващи престъпления срещу краля, мира и града Кентърбъри. Имаш ли какво да кажеш, преди присъдата да се изпълни?

— Да — извика в отговор Фицърс и изви глава към мястото, където стоеше Касълдийн. — Ще те чакам, кмете!

Корбет отпусна ръката си. Каруцата потегли с проскърцване. Фицърс риташе и се гърчеше известно време, после тялото му увисна неподвижно.

— Въздаде се кралско правосъдие — извика Корбет. — Нека всеки си вземе поука.

Кимна към сър Уолтър и обърна коня си, решен да напусне Кентърбъри колкото е възможно по-бързо. Касълдийн и лейди Аделиша трябваше да почакат, докато времето омекнеше. С идването на пролетта щяха да дойдат кралски съдебни известия и за двамата, за да отговарят за действията си пред кралския съд в Уестминстър.

Когато се измъкнаха от тълпата, Ранулф пришпори коня си напред и сложи ръката си върху ръката на Корбет.

— Господарю, а Манастирската карта?

— Ще кажа на краля истината — тихо рече Корбет. — Съкровището още е скрито и чака да бъде изровено, но картата е унищожена.

Историята в този роман е изградена върху множество исторически факти. Пиратските набези из Ламанша и по източното крайбрежие на Англия са били често срещана опасност по време на управлението на кралете Едуард I и Едуард II. Пиратите били дори наричани „морски чудовища“. Изгубеното съкровище на Съфолк — разбира се — съществува и днес е известно на света като „Кораба от Сътън Ху“, красив англосаксонски кораб, натъпкан със скъпоценности и заровен под погребална могила в южен Съфолк. Легендите за съкровището се разнасяли с векове, докато мястото не било разкопано малко след Втората световна война. Едуард I без съмнение е знаел за стойността на несметното съкровище. През 1303 г. е бил на ръба на банкрута. Пратениците му дори започнали да прибират парите, събирани в енориите в селата и градовете из цялата страна. Ловците на хора не са явление, обичайно само за Дивия Запад, такива са действали и в средновековна Англия. Двама от най-известните през четиринайсети век са Мармадюк Туенг и Джайлс ъф Спейн.