Пол Дохърти - Корабът на страха

— Ами ти?

— Вчера и тази сутрин пак — отвърна Касълдийн. — Начинът е един и същ: малък свитък пергамент лежеше в залата сред други обикновени тъжби. На бележка, привързана към него с връв, бе написано моето име. Донесъл го някакъв писар. Искаш ли да го видиш?

Без да дочака отговор, стана и се запъти към малка странична маса, отключи едно ковчеже и донесе онова, което Корбет очакваше: пожълтяло парче пергамент, което може да е откъснато отвсякъде. Думите бяха написани дебело с мастило, сякаш от дете, и повтаряха по-ранните заплахи.

— Всеки — нечуто рече Касълдийн — може да го е написал.

— Имаш ли описание на Хюбърт Монаха? — попита Корбет. — Роден е в Кентърбъри, хората трябва да го знаят.

— Като млад мъж в бенедиктинския орден — Касълдийн седна, — го описваха като симпатичен, винаги представителен, учтив, блестящ учен. По-късно се присъединил към монасите от Уестминстър, но напуснал, за да стане venator hominum. Поне доколкото ни е известно, Хюбърт много рядко е идвал в Кентърбъри. Опитвал се да гони плячката си около земите между Петте пристанища на южното крайбрежие и на север, към Съфолк, около град Ипсуич. Това е добър ловен район за такива като него. Залавял престъпниците и ги водел в града. Естествено, когато го правел, лицето му винаги било старателно прикрито с качулка, което не е противозаконно. Винаги е можел да се оправдае с факта, че се налага да крие външния си вид, та да може по-лесно да залавя онези, които се таят в мрака извън закона.

— Следователно нямаш истинско негово описание?

— Никакво — съгласи се Касълдийн. — Не открихме нищо и за навиците му, къде яде, пие и спи. Притежава ли някакъв имот? В кой град или графство живее? Той е истински скитник, сър Хю, идва и си отива като морски бриз.

— Как обаче може да е на две места едновременно? — попита Ранулф. — В понеделник в Дувър е донесено съобщението на Паулентс, и по същото време и на теб в Кентърбъри — сви рамене. — Разбира се, възможно е някой — въпреки снега — да е изминал пътя от Дувър до Кентърбъри и да е доставил и двете съобщения.

— Или пък да е уредил да ги предадат — заяви Корбет. — Мога да ида на улицата и да наема дузина дечурлига и в замяна на пени да изпратя съобщение на този или онзи.

— Но абатството? — попита Касълдийн. — Как е могъл да влезе в църквата на абатството „Сейнт Огъстин“?

— Пак е много лесно — отвърна Корбет. — Предполагам, че мастър Хюбърт е бил умело предрешен. Може да е бил облечен като послушник и така да е влязъл отвъд защитната стена. Не би било трудно. Хората влизат и излизат, Кентърбъри е оживено място и „Сейнт Огъстин“ не прави изключение.

Касълдийн кимна и впери поглед в разпятието на стената.

— Мислиш, че е убил твоя човек, Грискин, така ли?

— Да — отвърна Корбет, — но само Бог знае къде, как и защо. Грискин е разпитвал за него, рано или късно е стигнало до Хюбърт. Подозирам, че плаща на съдържателите на кръчми да го осведомяват. Налага му се, щом преследва някой разбойник. Грискин е мъртъв — заяви Корбет. — Никога не би свалил от врата си този златен кръст! Не и докато е жив.

Корбет стана и протегна ръце над мангала. Порадва се на топлината, после погледна към прозореца. От пристигането му в Кентърбъри бе минало немалко време. Трябваше да помисли, да поразсъждава, да открие къде наистина се крие врагът и после да замисли клопка.

— Сър Хю? Какво мислиш?

— Въпросът с Мобисон ще трябва да почака. Какво ще стане с лейди Аделиша Деконте?

— Ще бъде изправена на съд — заяви Касълдийн. — Кралят ме помоли да го отложа, за да може вие да разследвате случая. Въпреки това, след Нова година и Богоявление, ще изтекат дванайсетте дни коледни празници и тогава ще проведем съдебното заседание. Няма да е по-късно от празника на свети Хилари.

Касълдийн се изправи. Беше изплашен. Непрестанно придърпваше обточената с кожа мантия и не изпускаше от очи вратата.

— Поканих мастър Дерош и Лечлейд — продължи Касълдийн припряно.

Забеляза учудването на Корбет.

— Това е слугата на сър Рауф Деконте, но се опасявам, че няма да ни е много от полза. Той е непоправим пияница. Ще доведат лейди Аделиша. Наредих да й изпратят чисти дрехи, ще й позволят да се измие и преоблече. Прислужницата й Беренгария ще й помага — Касълдийн отиде и погледна часовата свещ, закрепена на метален шип. — Денят е към края си — промърмори той, сякаш на себе си. — Сър Хю, най-добре да започваме.