Пол Дохърти - Корабът на страха

Подминаха главния вход на катедралата. На Ранулф му се искаше да я видят отвътре, но Корбет каза, че ще я посетят по-късно. Продължиха пътя си нагоре и навътре, към огромния двор на кметството — измазана триетажна кирпичена сграда, облицована с дърво, издигната върху основа от медножълт камък. Разтичаха се слуги, за да ги питат по какви дела са там, но щом видяха кралската заповед на Корбет, начаса станаха раболепни, предложиха да се погрижат за конете им. След като Ранулф приключи с тази задача, влязоха в кметството, завиха вдясно към главната зала — дълго, ветровито помещение, чиито прозорци и врати бяха покрити с тежки завеси.

Поседяха малко на една пейка, докато служителят изчете на висок глас опис на собствеността на някакъв покоен гражданин:

— … три парчета канава, дванайсет бъчви, две бъчонки, четири бутилки, шест кожени съда…

Корбет слушаше как звънкият глас на мъжа се извисява и затихва. Можеше да се възползва от властта си, да покаже печата, да изиска незабавна среща с кмета, но искаше да посъбере мислите си, а като наблюдаваше Ранулф, разбра, че и за спътника му важеше същото. Поне скованите му от студ ръце започнаха да се посгряват на огъня от мангалите, пълни с въглища, които пращяха и блещукаха във всеки ъгъл. Тъкмо щеше да се изправи, когато през вратата влетя вратарят и развълнувано замаха към него.

— Сър Хю, мастър Ранулф! — задъхваше се той. — Негова милост се извинява, моля, последвайте ме.

Поведе ги нагоре по стълбите към богато обзаведена стая, украсена с дебели гоблени и затоплена от ниски горящи мангали, наредени около голяма маса, поставена в средата. Корбет и Ранулф едва бяха пристигнали и свалили плащовете си, когато сър Уолтър Касълдийн влезе. Носеше дълга тъмноморава мантия, пристегната на кръста със сребрист шнур. На врата си имаше златна верига — знак за заемания от него пост. Краката му бяха обути в меки полуботуши. Беше избръснат, а косата му — току-що пригладена. Изглеждаше по-спокоен и овладян в сравнение с предишната им среща сутринта. Поздрави Корбет и Ранулф и с жест посочи столовете с високи облегалки пред гравирания мангал, похлупен с островръх капак със ситни дупчици, през които из стаята се разнасяше уханието на билките, поръсени върху въглищата. Щом седнаха, слугите поднесоха бисквити, подсладени с шафран и вино с подправки, от което се носеше силен мирис на канела. След като слугите си тръгнаха и затвориха вратите след тях, сър Уолтър обясни, че се намират в личната му приемна. Посочи различни скъпоценни предмети, които украсяваха отворения шкаф на отсрещната стена: позлатената по краищата солница от яспис, лъжиците, чиниите, подносите, каните, купите, бокалите и гърнетата, всичките от благороден метал и инкрустирани със скъпоценни камъни. После им разказа за произхода на диптихите по масите и раклите, както и на изображенията по бродираните гоблени, изобразяващи градски гербове, този на Касълдийн, както и страховитите сцени от мъченичеството на Бекет.

След като тези обяснения приключиха, Корбет учтиво отхвърли предположенията на Касълдийн за станалото в Мобисон и накратко осведоми кмета за събитията след напускането на зловещата къща по-рано през деня: нападението в гората, стрелата от арбалет, забита в един от капаците на стаята му в къщата за гости, изчезването на Грискин и голямата вероятност да е убит. Касълдийн се разтревожи, закърши пръсти, от време на време се привеждаше към мангала за малко топлина.

— Получавал ли си нова заплаха? — припряно попита Корбет.

Касълдийн кимна.

— Да, звучеше като тази на Паулентс — притвори очи. — „… Претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек.“ 29 29 Книга на пророк Даниил, 5:27. — Бел.ред. Наказанието ми ще е заради смъртта на брат му — отвори очи и впери поглед в Корбет. — Под мантията, сър Хю, нося лека ризница. Нося кама, където и да ида. Уендовър или някои от моите стражи ме придружава. Дошло е съдно време — Касълдийн се опита да потисне отчаянието си. — Хюбърт се е завърнал, за да откъсне плодовете на своето отмъщение срещу Паулентс, мен и Короната. Иска да накара всички нас да страдаме.

Замълча при влизането на някакъв слуга, който обяви, че лекарят Питър Дерош чакал долу.

Касълдийн вдигна ръка.

— Помоли го да изчака — извика той през рамо. — После може да се присъедини към нас.

— Паулентс не е бил заплашван в Германия, нали?

— Не — Касълдийн потвърди. — Чак когато пристигна в Дувър.