Пол Дохърти - Безбожникът

Митра вдигна един свитък и го разтвори.

— Теламон, господарю. Баща му е воювал заедно с Филип, но заменил меча с ралото.

— Може ли да бъде подкупен? — приведе се Дарий над масата.

— О, не — Митра поклати глава. — Ако Александър бъде убит, Теламон трябва да го последва.

Дарий въздъхна.

— Значи Пантерата ще бъде убита?

Митра кимна:

— Ако боговете пожелаят, господарю.

Дарий взе печата и се втренчи в изображението. Шепнеше молитва Александър Македонски да се озове в ръцете на Ариман, Злия.

Калистен, началник на отряда на щитоносците, известни като Орлите, патрулираше пред големите запечатани порти на храма на Херакъл в Ефес. Той отново се обърна и с облекчение видя, че небето изсветлява и бледорозово сияние показва, че слънцето изгрява. Свали фригийския си шлем и потърка очи.

— Мразя нощната стража — промърмори той.

Калистен беше доволен, че след час ще го сменят. Хората му, някои свалили шлемовете, се бяха облегнали на стената. Едни спяха, други ядяха сухите си дажби. Чу звук от звънче. Отиде до масата на входа, взе малката камбанка и позвъни в отговор — уговореният знак, че всичко е наред. После развърза алената кърпа около врата си, цветът на неговия полк, и изтри потта под туниката си. Отново слезе по стълбите и се загледа към тимпана над портика, който изобразяваше една от многобройните битки на Херакъл срещу дивите племена от Тракия.

— Голяма работа, а?

Един войник от неговия отряд се беше приближил до него.

— Колко ли е старо?

Калистен присви очи. Храмът беше издялан от варовик и покрит с блестяща бяла мазилка. Тимпанът над входа беше изящно резбован, извисяващите се колони, мрачният портик, вратите от кедрово дърво и широкото стълбище, което водеше нагоре, му придаваха мрачна величественост. Отначало Калистен беше впечатлен, но сега беше уморен от това място и хората в него. Всъщност той мразеше Ефес с неговите портици, театри, храмове и широки прашни улици. Калистен беше македонец. Мечтаеше за прекрасни, осеяни с дървета долини, стремително течащи потоци и обсипани с цветя тучни ливади. Ефес беше съвсем различен — неспирно греещото слънце, трепкащите сенки, оживените, претъпкани пазари, миризливите улици, великолепните храмове и пищните паркове, смесица от величие и нищета.

— Колко стар е този храм? — изтръгна го от мислите му пазачът.

— Откъде мога да знам! — отвърна Калистен. — В Ефес непрекъснато се строят храмове. Сигурно е по-стар от мен или теб, може би е на сто, сто и петдесет години. А сега — той нагласи шлема си — трябва да се уверя, че е добре охраняван и ти ще ми помогнеш.

Войникът сподави една ругатня и съжали, че е напуснал удобното си местенце, но Калистен държеше на дисциплината. Като добър командир той беше оставил хората си да се нахранят и наспят, докато обикаляше нагоре-надолу като куче пазач. Тръгнаха по тясната уличка отстрани на храма. Калистен опипваше външните стени, сякаш търсеше някаква скрита врата или вход.

— Защо се тревожиш? — попита войникът. — Всички вътре са в безопасност — и той посочи корниза отгоре. — Дори маймуна не би могла да мине през тези прозорци, твърде високи и тесни са.

Калистен свали шлема си, отстъпи и погледна нагоре.

— Прав си, войниче — съгласи се той. — Шест прозореца на тази стена, два отзад и шест на другата. Но все пак трябва да бъдем сигурни.

Той мина зад ъгъла и спря пред задната врата на светилището. Тя беше още зарезена отвътре и запечатана със собствения печат на царя върху голяма буца пурпурен восък. Двата прозореца високо в стената бяха малки и кръгли. Калистен проучи земята, както и предишната вечер — нямаше отпечатъци, нито следи от стъпки, никой не беше минавал оттук. Той продължи обиколката си покрай другата стена и обратно към предния двор на храма.

— Защо е толкова важно да ги пазим?

— По две причини — отвърна Калистен. — Донеси ми вода и ще ти кажа.

Войникът бързо се върна с глинена чаша. Калистен изплакна устата си и изля останалата вода върху лицето си. Много му се искаше да свали ризницата, да съблече тежката кожена фустанела, а наколенниците и тежките бойни сандали вече му убиваха.

— Виждаш ли, момко, това е храмът на Херакъл, а нашият цар, благословен да е от боговете, смята, че е потомък на Херакъл, така че в известен смисъл този храм е негов.

Войникът сподави прозявката си. След голямата победа при Граник се беше сдобил с няколко накита и златни дарици. В Ефес си беше намерил хубава млада жена в квартала на майсторите на благоухания — с тъмни очи и остър език, но много умела в леглото. Него ако питаха, Александър може да се провъзгласи и за Зевс, стига добрите времена да продължаха.