Пол Дохърти - Безбожникът

— И той ще направи този храм свой дом?

— Не, не — разсмя се Калистен. — Първо, в храма има свещен предмет. Ти го видя снощи.

— А, онази сребърна ваза, заобиколена от жаравата? И защо е толкова свещена?

— Откъде да знам! — изръмжа Калистен. — Но Александър я пази като очите си. Ако ти и аз решим да я вземем, ще се озовем на кръста по-бързо, отколкото можеш да кажеш „Да пукне Дарий“.

— Ами онези хора? — попита войникът. — Онези, които се крият вътре.

— Те са водачите на партията на олигарсите — заяви Калистен. — Някога са живели като царе в Ефес, но дойде нашият цар и онези, които са били на власт, сега са по-зле и от чистачите на канавки.

Калистен си спомни кървавото петно, което беше видял на стълбите предишната вечер.

— Те ужасно се мразят помежду си, нали? — попита войникът. — Все още намираме трупове.

— Е, с това е свършено — Калистен пристъпи напред, търсейки петното. — Царят каза, че сега ще има мир и разбирателство, но тези в храма не му вярват, затова са се скрили там. Александър се закле със свещени клетви, че те ще бъдат в безопасност. Той иска да бъде така. Тези хора притежават пари и влияние. Представи си две кучета, синко, които постоянно се бият. Точно това е идеята на Александър — двете кучета управляват Ефес и той не иска едното да стане твърде силно или другото — твърде слабо. Затова каза на олигарсите да излязат. Те ще бъдат в безопасност, и косъм няма да падне от главите им.

Калистен погледна кедровите врати. Беше воювал и с Филип, и със сина му в дивите гори на Тесалия. Беше и при Граник, когато смазаха мощта на Персия. Калистен се гордееше, че усеща отрано опасността и макар всичко да изглеждаше мирно и спокойно, беше много неспокоен. Войникът усети това.

— Нищо няма да им се случи. Заключени са като девственици, а и Проканий е с тях.

— Така е.

Калистен се чудеше как се справя Проканий. Потърсилите убежище бяха настояли един македонец да остане с тях, а Проканий беше най-добрият войник в отряда му. Не го беше грижа за светилищата, реликвите или боговете. Интересуваше се само от три неща — собствената си кожа, виното и къде може да намери хубава жена. Въпреки това храмът беше твърде тих и спокоен. Какво бяха казали жреците? Че в сребърната ваза има нещо свещено, но и много опасно? Александър беше обещал, че онези, които са потърсили убежище в храма, ще бъдат в безопасност, че косъм няма да падне от главите им. Командирът им беше обяснил на всички на висок глас какво ще се случи, ако нещо се обърка и Калистен напълно му вярваше. Огледа предния двор на храма. Изходът към улицата беше запечатан. Там патрулираха други отряди, а един конен ескадрон беше разположен на съседния площад. Може би тишината го притесняваше. Той погледна към малката горичка от кипариси; не се чуваше птича песен, цареше тишина. Калистен си спомни, че по време на последните кланета това място беше станало свидетел на доста грозни убийства. Дали духовете на убитите все още не бродеха тук?

— Започвам да мразя това място — промърмори той. — Имам нужда от меко легло и нещо топло в него.

Някъде навътре в града прозвуча сигнал на рог. Слънцето вече изгряваше, градът се събуждаше. Калистен освободи войника и изкачи стълбите. Отново опита тежките кедрови врати, но те бяха здраво затворени. Калистен чу гласове и шум от маршируващи крака. Той бързо си сложи шлема и извика на хората си да се строят.

Няколко души от царската гвардия се появиха от една странична уличка. Издигащото се слънце блестеше по лъснатите им брони, шлемовете им сияеха, белите пера по тях се полюляваха на утринния ветрец. Начело вървеше командирът. Гвардейците придружаваха двама мъже, облечени в туники и мантии. Калистен застана мирно, когато гвардейците спряха в основата на стълбите, а съпровожданите от тях мъже се заизкачваха към него. Той потисна внезапна тръпка. Този, който вървеше отпред, имаше дръглив врат и лице на хищна птица, с хлътнали очи и бузи, рядка коса и едва забележими следи от мустаци и брада. Лицето му бе изрисувано като на жена, ноктите — боядисани с къна; дори от мястото, където стоеше, Калистен можеше да долови тежкото мускусно ухание, което той излъчваше. Походката му беше женствена, пръстите на ръцете и китките му бяха отрупани с пръстени и гривни.

— Добре изглеждаш, Калистен. Да не би да си спал?

— Разбира се, че не.

Калистен се опитваше да говори непринудено, но този човек го плашеше повече от Безсмъртните, личната охрана на персийския цар. Аристандър — магьосник, прорицател, пазител на царските тайни, довереник на Олимпиада, майката на Александър, личен ясновидец на царя, разполагаше с много власт и обичаше да я упражнява. Придворен и политик, Аристандър ръководеше шпионите на царя и откриваше предателите, както кучето надушва заровени кокали.