Пол Дохърти: Домина

Погледнах към фонтана.

— Е, Парменон?

— Мислех, че се бориш за власт!

Агрипина сякаш не ме чу.

— Домина?

— Ако си роден в род на императори, животът и властта са едно и също, не можеш да имаш едното без другото.

— Значи си убивала, защото ти се е налагало?

— Не, Парменон, по-различно е. Нали знаеш мига, в който гладиаторите се разделят, за да си изберат противник — човекът с мрежата срещу онзи с меча, тракиец срещу самнит? При нас е същото. Борих се с Калигула и когато той си отиде, се обърнах към следващия си враг — Месалина, която също беше победила в своя двубой. Сега наред е Попея. Ако спечеля, ще дойде някой друг. Ако загубя, Попея ще си поеме дъх, ще изтрие потта от челото си и ще съзре сянката на следващия си противник. Няма изключения.

— Дори и…?

— Никакви! Калигула спеше със сестра си. Клавдий се ожени за мен, племенницата си. Говориш за скъпия ми син, нали? Не разбираш ли, Парменон, на арената може да има само един победител.

— Чувал съм пророчеството — отбелязах аз.

— Пророчество! — Тя направи гримаса. — Говориш за онзи стар шарлатанин Тразил. Това не беше пророчество. Той не познаваше правилата на играта. Да ти кажа ли как успях да оцелея? — Очите й гледаха втренчено и злъчно. — Да ти го разясня ли, Парменон? Ако искам да оцелея и сега — продължи тя, — има само един начин.

— Да убиеш Попея?

— Не, да убия сина си!

Една пчела жужеше гладно от цвят на цвят. Мигът беше отлетял. Покоят беше отлетял безвъзвратно. Вече чувах виковете на работниците, които се връщаха от обяд, за да продължат работата си по вилата. Сменяха плочите на покрива и замазваха пукнатините по стените. Доскоро Агрипина беше надзиравала работата им, но задаващият се конфликт беше намалил интереса й.

Размишлявах над това, което се бе случило дотогава. Нерон и Попея бяха заети в Рим и Агрипина нямаше връзка със сина си. Домина се бе приютила в Анций и чакаше новини. Най-накрая мълчанието бе нарушено: Нерон идваше на юг. Възнамеряваше да отседне в една от вилите си в Мизен или Бая. Приятелите му щяха да го придружат Отон, Аницет и, разбира се, красивата Попея. Щяха ли майка и син да се помирят? Агрипина и старата й приятелка Ацерония бяха обсъждали развълнувано въпроса: може би старите времена се бяха завърнали и Нерон отново имаше нужда от майка си. Възможно беше влиянието на Попея да отслабва! Облаците се вдигаха. Аз също присъствах на тези срещи, лежах на кушетката си в триклиния 4 4 Триклиний — трапезария — от triclinium (лат.) „три легла“ — наименованието произхожда от това, че сътрапезниците се разполагали върху три легла под формата на буквата П около масата. — (Бел. ред.) , докато Ацерония бъбреше, а актьорът Калиен се цупеше, ако Агрипина не му се усмихваше.

Честно казано, аз също бях обнадежден. Анций беше приятно място, но не можеше да се сравнява с Рим; липсваха ми оживените препълнени улици, миризмата от гостилниците, клюките за гладиаторите или разходките по форума, когато се вслушвах в чуждите разговори. Нерон беше зает със строителството на нов хиподром за колесници с уникални механични съоръжения на Палатин. Искаше ми се да ги видя. Но нещата нямаше да се подобрят. Прозорливата Агрипина беше успяла да съзре жестоката реалност на положението, макар да не го коментираше. Дори всички да се целунехме и да се закълнехме във вечно приятелство, това щеше да бъде преструвка. Агрипина бе на арената на амфитеатъра, край нея лежаха труповете на предишните й врагове, а новата й противничка Попея се приближаваше. А Нерон? Единственият й син, роден с краката напред, причина за толкова физически и духовни мъки? Златното момче с червеникави къдрици, мустаци и брада, подстригани по гръцка мода, с изпъкнали сини очи и пухкаво детско лице?

— Би ли го направила? — попитах я. — Би ли могла да го убиеш?

Агрипина щракна с пръсти.

— Ей, така, Парменон — тя откъсна едно гроздово зърно и го смачка между пръстите си. — Забравяш древните римски закони. Животът на детето принадлежи на родителите му.

— Но би ли могла? — настоях аз.

Очите й се замъглиха.

— Не — прошепна тя. — Него не.

— Но ти си на арената — продължавах аз. — Враговете ти са с шлемове и маски. Носят мечове и щитове. Понякога кръвта става вода.

— Грешиш! — дрезгаво отвърна тя. — Преди много години се сприятелих с Волусий, тракийски гладиатор, един от най-добрите. Той сякаш танцуваше на арената, въртеше се наляво-надясно, прелиташе като сянка около противниците си. Един ден отидох да гледам как се бие. Започнаха четири двойки гладиатори, накрая остана само една. Тълпата бе в напрегнато очакване. Битката беше продължила часове наред и вече бе късен следобед. Хората бяха толкова разгорещени, че неколцина получиха слънчев удар, защото отказаха да напуснат местата си и да се скрият на сянка. Волусий се беше сражавал като обезумял. Нали знаеш как се водят тези битки? Гладиаторът убива противника си и търси друг. Но и аз, както всички останали, бях забелязала, че Волусий умишлено избягва определен боец. Бях заинтригувана. Другият гладиатор беше обикновен новак, дак, който имаше зад гърба си само две-три победи. Волусий бе от същото племе — тя си взе грозде. — Новакът беше рециарий 5 5 Retiarii — лековъоръжени гладиатори, сражавали се с тризъбец и мрежа (лот. reta), подобна на рибарските. — (Бел. ред.) — биеше се с тризъбец и мрежа. Бе спечелил битките си повече с късмет, отколкото с умение. Приближи се, препъвайки се. Волусий пъргаво се отдалечи. Всеки път мрежата го пропускаше. Тълпата озверя. Беше ясно, че Волусий може да го довърши, когато си поиска. Хората губеха търпение. Искаха боят да свърши, да напълнят кръчмите и да обсъждат събитията от деня — тя замълча, загледана в една пеперуда, която се носеше по вятъра в ранния следобед. — Такъв беше и Волусий — каза Агрипина. Пеперуда, която танцуваше по арената. Беше неуловим като видение. Рециарият беше изтощен. Направи последен опит, препъна се и мрежата излетя от ръцете му. Хвърли се напред, но Волусий отби удара му и изби тризъбеца — Агрипина протегна ръка с насочен надолу палец. — Hoc Habet, Hoc Habet! — ревеше тълпата. — Получи си го! — Тя отново млъкна.