Пол Дохърти: Домина

— Съгласен ли си с това, Парменон? Че всички сме убийци? Колко дълъг е моят списък?

Направих неопределен жест и тя ме замери с гроздово зърно.

— Хайде, Парменон, кажи ми. Знам, че ги броиш.

— Домина, толкова е дълъг, че ще е по-лесно да изброя онези, които не са в него.

Агрипина се засмя. Припомних си имената. Друз, умрял от глад в затвора си под Палатин, защото се хранел само с пълнежа на сламеника си. Удушеният Сеян, чието изранено тяло бе сложено в чувал и хвърлено по Гемонийските стъпала 2 2 Гемонийските стъпала се намирали в централната част на Рим, на Гемония, склон, водещ от Капитолийския хълм надолу към форума и Тибър; често осъдените на смърт били посичани на тези стълби или хвърляни надолу по тях, а труповете на екзекутираните са били излагани там за назидание. Оттам произлиза и прозвището им „Стълбата на воплите“. Смъртта на Гемонийските стъпала е била считана за особено позорна, — (Бел. ред.) . Калигула, чиито сенатори-заговорници вадят мечовете си и внезапно разбират, че въпреки цялата му суета, той никога не е бил бог.

— Хайде! — настоя Агрипина.

Започнах да изброявам. Бях споменал едва няколко имена, когато тя плесна с ръце.

— Достатъчно! Стига! — усмихна се, а очите й ми напомниха на котенце. — Не пропускаш ли някого?

— Ами, скъпия Пасиен.

— Да, вторият ми съпруг.

— Освен това…

— Знам — Агрипина изкриви устни. — Скъпият КлаКла-Клавдий — присмя се тя. — Гъбите му се усладиха.

Агрипина седна и разлюля крака с разтворени пръсти, между които се стичаше вода. Тананикаше си песничка, на която някога я беше научил един гладиатор. Изглеждаше много красива под яркото слънце, сред ухаещия на рози въздух и аромата на смачкано грозде.

— Защо? — попита тя.

— Какво защо, Домина?

— Защо убивах? Защо? — тя ми се усмихна и запърха с мигли като момиче, което се закача с учителя си. — Искаш ли да ти кажа?

Отместих поглед. Нейните думи са причината за тази история. Да ви разкажа ли защо? Тук започва и свършва моят разказ. За първи и последен път Агрипина, моята Домина, щеше да се изповяда. Погледна ме право в очите, без да кокетничи или флиртува — като императорска съпруга или майка. Сърцето ми се сви — такава обреченост лъхаше от погледа й. Никога досега Домина не беше обсъждала тези неща. Да, беше премахвала враговете си. Беше заговорничила майсторски, но…

— Защо? — прошепнах аз.

Не смеех да се огледам. Бяхме ли заобиколени от духове? Тиберий с гниещото си тяло? Калигула, който се галеше сам, представяйки си, че се люби с Луната? Клавдий, с разкривено лице и трепереща челюст, препъващ се из двореца, или с посиняло лице на смъртник, задавен от отровните гъби. И Британик би трябвало да е тук, и той посивял от отровата. Дали тялото на призрака му също беше намазано с гипс, за да не си личат следите от нея?

— Защо? — Гласът на Домина ме изтръгна от унеса.

— Защото си била принудена.

Агрипина направи гримаса.

— Сенека би оспорвал това до края на света — тя поклати глава. — Защото ми беше приятно! Е, не съвсем, враговете са като стари приятели — когато вече ги няма, ти липсват. Не, убивах, защото бях родена да убивам! — Тя ме погледна, после избухна в смях. — Недей да седиш там, да се чешеш по главата и да рониш сълзи тя лекичко ме перна през носа. — Разбираш ли какво ти говоря, Парменон?

— Родена си била да убиваш. Наследствено ли е?

— Императорската кръв не е по-различна. Не вярвам, че се различавам от останалите. Не съм нито по-добра, нито по-изискана — тя плесна с крака във фонтана. — Ти не разбираш.

— Опитвам се.

— Не се цупи — тя сбърчи нос. — Помисли си за амфитеатъра. Опъват сенниците, заглаждат пясъка, тълпата седи занемяла и гладиаторите пристъпват на арената. Винаги се ослушвам за затръшването и залостването на желязната врата след тях. Връщане няма. Трябва да останат и да се бият, да живеят или да умрат. Те вдигат мечове — тя имитира движенията на гладиатор. — „Обречените на смърт те поздравяват!“ Консулът или императорът отвръща на поздрава им. Знаеш ли какво правя в този миг, Парменон?

Тя не изчака отговора ми.

— Прошепвам им същото. „И ние, обречените на смърт, ви поздравяваме.“ Това сме ние, Парменон, гладиатори. Когато си от владетелски род, излизаш на арената. Или се бориш, или умираш. Съвсем просто е. Може да опиташ да се спотаиш като чичо Клавдий, да се прикриеш в сенките, но най-накрая ревът на тълпата и камшикът на ланиста 3 3 Ланист — собственик на школа за гладиатори. — (Бел. ред.) ще те накарат да застанеш в центъра. Или ти ги убиваш, или те теб.