Пол Дохърти - Домина

Аз пътувах с малко багаж — взех само туниката си, сандали, меч, писмени принадлежности и малко ковчеже с противоотрови за най-разпространените отрови. Освен това се сближих с двамата преторианци. Бивши центуриони от легионите в Германия, те се радваха да бъдат далеч от двора и да опитват най-доброто вино от избите на Агрипина, докато се приличат на слънце в градината. Представих се и им споменах, че баща ми е бил офицер във втория легион на Август. Поговорихме си известно време. Те бяха честни мъже, но се интересуваха повече от битки, жени и вино, отколкото от дворцовите скандали. Въпреки това научих нещо: беше им трудно да ме гледат в очите, а споменех ли Попея, млъкваха. Когато им напомних, че Агрипина е дъщеря на великия Германик, те се загледаха в лехите с цветя и билки. Това ми стигаше. Тези мъже не участваха в заговора, но имаха уши, мислеха бързо и долавяха подводните течения в двора. Върнах се във вилата и помолих домина да бъде предпазлива. Но тя беше в едно от августейшите си настроения.

— Парменон, държиш се като стара рибарска съпруга! — отсече тя. — Императорът е дошъл в Бая. Синът ми се върна.

— А това може би означава, че ще умреш! — изсъсках аз.

Агрипина бързо отиде до вратата, затръшна я и се върна, пронизвайки ме с пламтящи очи. Беше съвсем близо до мен. Усещах аромата на билките, с които ароматизираше дъха си, забелязах петънце от вино в ъгълчето на устните й.

— Няма значение, Парменон. Дори да умра в ръцете му, това ми стига. Разбираш ли ме?

Винаги го бях подозирал. Агрипина обичаше Рим и властта, поздравите на легионите, правото да назначава и уволнява, да раздава живот и смърт. Но най-много от всичко обичаше Нерон.

Потеглихме късно следобед. Робите носеха багажа към брега, където лагеруваха моряците. Качиха ни на галерата, вдигнаха платната и под плющенето на платната и плясъка на греблата поехме към очакващия ни Бая, потънал в блясък.

Агрипина се бе излегнала на кърмата, заобиколена от Ацерония и Креперий. Морето беше спокойно, набраздявано само от онези леки вълнички, които караха стомаха ми да се свива. Без да обръщам внимание на морската болест, се взирах в мъглата над водата. Чувах плющенето на платното, скърцането на руля, командите към гребците, виковете на лоцмана, резките заповеди на капитана. Чудех се възможно ли е да попаднем на засада? Беше ли това капан? Но преторианците изглеждаха спокойни. Носеха само леки брони и не биха оцелели при морска битка. Мъглата се вдигна, следобедното слънце прежуряше. Пред очите ни се появи Бая, тази люлка на греха, любимо свърталище на богатите и властните. Зелени хълмове се извисяваха над белите покриви и тъмнозелените борове, слънцето блестеше по полирания мрамор. Прозвучаха резки заповеди. Агрипина се опитваше да се овладее. Засенчила очи, тя гледаше към брега.

— Виждам шествие! — извика тя. — Погледни, синът ми идва да ме посрещне!

Проследих погледа й и видях проблясващи знамена, в които преобладаваше златистото. Съзрях процесия от войници и роби в бели туники с носилки с копринени завеси, следвани от група мъже, да слиза по хълма. Агрипина беше развълнувана като момиче, което очаква да се види с родителите си. Когато умело насочваната галера стигна до брега, почетна стража от преторианци помогна на Агрипина да слезе на брега.

— Мамо! — Нерон изтича към нея с разтворени обятия.

Агрипина побърза да го пресрещне. Прегърнаха се нежно, той я целуна по бузата, шията и гърдите, преди да коленичи и да допре ръката й до бузата си. Наблюдавах внимателно императора. Беше надебелял, червеникавата му коса, по-дълга и умело накъдрена, се спускаше назад към раменете му. Бръснарят я бе поръсил със златен прах. Бузите и челюстите му бяха масивни, вратът — по-дебел. Той погледна покрай Агрипина. Вечно намръщеното му чело — заради късогледството — се проясни и изпъкналите му сини очи засияха. Забелязах червеникавата му брада и мустаци и че бе облечен в бледозелена туника като поет. Той се изправи и изпъкналото му шкембе надвисна над кльощавите му крака. После пристегна бялата копринена кърпа около врата си.

— За да си пазя гласа — обясни той.

Нерон не носеше други украшения освен полирания изумруд, който висеше от златна верижка около врата му. Вече ме бе видял, но елегантно го повдигна и се взря в мен през него.

— Добре дошъл, Парменон — гласът му внезапно изтъня, лицето му доби угрижен вид и той внимателно се потупа по гърдите.

Стисна ръката на майка си и се приближи към мен, оглеждайки ме превзето.