Пол Дохърти - Песента на гладиатора

Продължи да бърбори и говореше толкова бързо, че едва спираше да си поеме дъх.

Клавдия се извини, отиде в кръчмата и изпрати Океан да провери всичко ли е наред, после се върна в стаята си. Спусна резето на вратата и легна на тясното легло. Полибий вече се беше събудил и крещеше в кухнята на всеки, който се изпречеше на пътя му. В съзнанието си Клавдия се върна обратно към катакомбите рано сутринта и татуировката върху китката на Спицерий.

— Един ден… — прошепна тя, очите й натежаха и тя потъна в сън.

Спа дълго и дълбоко, и се събуди едва по пладне. Наплиска лицето си с вода и слезе в градината. Муран и останалите още бяха там. Бяха решили да прекарат деня, като поиграят на зарове, докато поръчваха най — доброто вино и храна. Полибий, разбира се, мислеше да поднесе от най-лошото, докато не се убеди, че Агрипина е много богата. Сега готвачите бързаха да изпекат гъска, а в избите кръчмарските прислужници точеха вино от най-добрите бъчви. Клавдия реши да се присъедини към компанията. Вече добре наквасен, Муран настояваше да я прегърне и я обсипваше с миришещи на вино целувки. Клавдия го отблъсна и започнаха да обсъждат достойнствата на Великолепния Мелеагър, когато Полибий бежешком прекоси тревата.

— Вестоносец от Тибур! — обади се той. — Клавдия, трябва да се присъединиш към двора във вила „Пулхра“.

— О, богове! — възкликна Муран. — Ти имаш могъщи приятели!

Клавдия направи гримаса и поклати глава.

— Аз съм само слугиня!

Тя побърза да целуне с пълна уста Муран, преди да е казал нещо друго.

— В императорския двор ли? — вдигна чаша Спицерий. — Когато отидеш, Клавдия, предай най-сърдечните ми чувства на началника на императорската гвардия Гай Тулий. Кажи му да не се надува много. Помня как с голи задници се гонехме по полетата на Сизий. Няма да забравиш, нали?

Клавдия обеща и побърза да тръгне след вуйчо си обратно към кръчмата. Там видя Тимотей, домоуправителя с опулените очи, който с почервеняло лице се смееше на облечения в прокъсана ризница горестен Бур, когото един от кръчмарските прислужници дразнеше. Огромният германски наемник сякаш изпълваше помещението. Той не обръщаше внимание на подигравчията, а се бе вторачил в Стоика Симон, който знаеше малко езика на германските племена и не се поколеба да го използва, за да засегне посетителя. Януария обаче беше подходящо впечатлена. Тя боязливо се промъкна и взе да се пули на огромната меча кожа, с която въпреки горещината Бур загръщаше раменете си. Попея се показа от кухнята, изкрещя нещо и Януария изчезна. Клавдия поздрави двамата гости и се качи горе да вземе наметката и шапката си, и да пъхне някои неща в една кожена торба.

Когато се върна долу, целуна на сбогуване Попея и Полибий, помаха на редовните посетители и излезе навън, където се беше събрала малка група да зяпа придружаващите Бур войници. Наемниците я познаха и изръмжаха срещу нея. Всеки друг би го приел за обида, но Клавдия знаеше, че това е най-топлият поздрав, който можеха да й отправят тези хора. Водеха за нея кротък късокрак кон, Бур й помогна да се качи на седлото и се отправиха към градските порти и Виа Латина.

Хората бяха привършили дневната си работа и сега напускаха града. Улиците бяха претъпкани, тълпата се буташе и блъскаше, навсякъде се разнасяха гълчавата на различни езици, крясъците на орляците деца и тупурдията от пазарите, където търговците прибираха масите си за през нощта. Занаятчиите от различни магазинчета използваха последните часове на летния ден, за да привършат работата си. Пред вратите на магазините и гостилниците пътуващи търговци и зяпачи се надвикваха в отчаяни усилия да продадат още нещо преди залез слънце. Прашният въздух вонеше на мазнина, на изпарения от лоени свещи, на прегоряло масло, подправки, готвено месо, сушена риба и преди всичко на изпотената, уморена тълпа. Войници от гарнизоните се смесваха с клиентите пред пивници и кръчми, неохотно отстъпваха пред някоя носилка или преносим стол на богат благородник. Клавдия обичаше тази гледка. Край нея се бутаха хора от различни националности — етиопци и нубийци в кожи от пантери и леопарди, самодоволни египетски свещеници, загърнати в бели туники и с бръснати глави, лъскащи от маслото, с което бяха намазани, сирийци с наметала на ивици, с тъмни брадати лица, по които се стичаше пот. Разбира се, с угасването на деня подземният свят на Рим също оживяваше: магьосници и фокусници, разбойници и джебчии, всякакъв вид танцьорки, блудници и сводници, изпъплили на улицата, готови да направят някоя пакост.