Пол Дохърти - Песента на гладиатора

— Къде е Бур? — попита Гай.

Тимотей бе влязъл след него, но германецът бъбреше с другарите си отвън.

— Бои се — прошепна домоуправителят. — Това е свято място — Бур се страхува от християнските ангели.

Гай изръмжа и отиде до края на кръга.

Мечът беше старо легионерско оръжие, сега заменено като общо използван модел от дългия крив меч, какъвто и Гай бе носил през цялата си военната кариера. Той разгледа реликвата с голям интерес. Ръкохватката беше от чиста слонова кост, в главичката на ефеса имаше вграден искрящ рубин. Острието, предназначено да се мушка с него, беше двуостро с улей в центъра и беше толкова излъскано, че блестеше като огледало. Гай можеше да разбере защо бяха избрали това помещение. Мечът беше изложен съвсем открито и човек можеше да го види отвсякъде, но гладкият пясък щеше да издаде всеки отпечатък от стъпки, а мечът висеше на повече от ръка разстояние от мястото, където той бе застанал. В края на веригата имаше остра, грозна кука, към която бе закрепен пръстенът в края на ръкохватката.

Гай разглеждаше меча повече от любопитство, отколкото заради нещо друго. Беше му трудно да приеме, че е толкова стар, колкото твърдеше Тимотей.

— Вероятно ръкохватката е била заменена с нова — припряно го увери домоуправителят, — но острието със сигурност е дарило на Павел мъченическия венец…

Но сега Гай наблюдаваше шарана сред тръстиките. Той скоро престана да мисли за меча. Не можеше да разбере все по-засилващия се интерес на императора към тези неща. Беше го чувал да се шегува как августейшата му майка е заета да тършува из империята в ламтежа си за реликви. Поканените от Капуа философи и ритори извънредно много се интересуваха от меча. Гай изучаваше онези „противни създания“, както ги наричаше, още от пристигането им преди два дена. Изпитваше някаква лична неприязън към всички тях; те не притежаваха добродетели, които да ги оправдават в очите му, а външният им вид и държанието им потвърждаваха всичко, което бе научил за тях. Истинско гнездо на усойници! Разбира се, отидоха при меча веднага, след като пристигнаха. Според Тимотей, пръстите ги сърбели да опипат оръжието, макар че домоуправителят не знаеше дали ги е привличала светостта на реликвата или блестящият рубин. Тъй или иначе, цялото им благочестие скоро изчезна, тъй като риторите започнаха да се дърлят за учението на апостол Павел за Христа. Тимотей беше наистина възмутен и ръмжеше, че ако не се вразумят, Бог ще прати чума или друг мор, за да ги обедини срещу общата опасност.

Откъм перистила се чу ехо от гласове. Гай притвори очи. Бяха ритори, които ревяха като магарета! В градината влезе Юстин, водачът на арианската делегация, който размахваше пръст, докато поучаваше двамата си спътника по някакъв тъмен теологически въпрос.

— Онова, което трябва да решим — заяви той — е дали Иисус Христос има една същност с Отца, или може само да бъде уподобен на Отца.

Двамината му спътници мъдро закимаха. Гай гневно ги изгледа, но той, разбира се, беше само войник, който не съществуваше в очите им. Юстин бе дебел, с изпъкнали очи и уста като на риба. Гай пак загледа шарана. Не, мислеше той, това беше обида за рибата, Юстин беше оядена жаба. Обичаше да се прави на аскет, тъй че държеше да носи опърпана туника, която вонеше на конюшня, и размъкнати като на просяк сандали. Спътниците му Дионисий и Малахий бяха съвсем млади хора, които оплешивяваха преждевременно. Опитваха се да приличат на гърци, бяха пуснали редки мустаци и бради, очите им се присвиваха в опит да се съсредоточат, устите им зееха полуотворени, сякаш готови да изрекат някаква велика истина, скрита за останалата част от човечеството.

Тримата отминаха. Гай легна в сянката на един лавров храст и се запита какво ли ще стане сега. В съзнанието му нахлуваха и изчезваха спомени. Когато бяха момчета, той и Спицерий обичаха да посещават един стар човек с градина като тази. Лениво се запита какво ли би казал за всичко това бившият му другар, но скоро се унесе в сън.

След известно време, когато сенките вече се удължаваха, се събуди от дрънчене на цимбали, високи викове и крясъци. В просъница Гай отначало помисли, че са нападнали вилата. Бур нахлу тичешком в градината, чупейки ръце, сетне падна в краката му и зави като куче.

— В името на всичко свято! — прошепна Гай. Скочи на крака и заповяда да германеца да млъкне.

— Мечът! — проплака германецът — свещеният меч го няма! А Тимотей е мъртъв!