Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Ще дойде и нашето време! — прошепна той. — Ние ще седим тук заедно с децата си, ще свирим на флейта и ще танцуваме. Повярвай ми, Клавдия, аз съм воин. Моята смърт още не ме е повикала, все още не.

Той нежно я целуна и си тръгна.

На другата сутрин, в деня, когато щеше да се проведе битката на арената, Бур и хората му нахлуха в „Магариците“. Едни завзеха залата за хранене, други се пръснаха из градината. Клавдия мислеше да отиде в амфитеатъра с Полибий и Попея, затова се изми, облече се и слезе долу при тях. Бур и хората му обаче, с техните груби лица, я наобиколиха. С горящи очи и зачервено от виното лице, Бур коленичи пред нея и сложи огромната си длан върху рамото й.

— Мъничка наша, дете на Фрея, трябва да дойдеш с нас! Августата заповяда. Ние коленичихме пред нея тази сутрин. Заклехме се. Трябва да дойдеш с нас, ще бъдеш гостенка в императорската ложа. Не бива да се срещаш с Муран. Малката! — започна да я моли той, когато забеляза гневното изражение върху лицето й. — Муран трябва да се бие! Той не бива да излиза на арената разсеян. Трябва да дойдеш с нас и да останеш там до… — Бур сви рамене, — до края.

— Да живее императора!

Тълпата, изпълнила до краен предел Флавиевия амфитеатър, като един човек скочи на крака, за да приветства императора си, когато той влезе в своята ложа, пищно драпирана с пурпурни и златоткани платове, украсена с посребрен бръшлян и лаврови листа. Константин, вече погълнал поне три бокала с вино, беше в добродушно настроение и блестеше в обточената си с пурпурни кантове белоснежна тога; на главата си носеше инкрустиран със злато венец на победител. Той вдигна ръка и отвърна на поздрава на предания си народ, след което се отпусна във великолепния си трон във форма на разперена паунова опашка, обърнат към червеникаво златистия пясък на арената. От двете му страни застанаха носителите на императорските знамена с глави и рамене покрити с кожи на вълци, мечки и други диви животни. Те вдигнаха щандартите с величествени златни орли с разперени криле, символ на мощта на Рим. Константин бързо дойде на себе си и се изправи, сочейки с ръка трона до себе си, където майка му, императрица Елена, зае мястото си. Тълпата отново изрева. В ложата започнаха да влизат и други: девиците весталки със старомодните си одежди и сресани по гръцки маниер коси, служители и ласкатели от двора, личните гости на императорското семейство — сенаторът Карин, дъщеря му Антония и други родители, чиито деца бяха отвлечени. Императорската ложа бе разширена с изкуствени стени, високият таван бе украсен с всички символи и знаци на победата: по него се виждаха релефи на победители атлети, гладиатори с вдигнати мечове, лаврови венци и палмови клонки. Ъглите бяха драпирани с пурпурни и среброткани платове. Край стените бяха подредени маси, върху които слугите поднасяха вкусни късчета риба, меса с подправки, медени сладкиши, замразени плодове, чаши с изстудено вино и изцеден плодов сок. Въпреки че робите непрекъснато размахваха огромни ветрила от благоуханни розови щраусови пера, беше горещо и задушно.

Седнала в другия на ложата край вратата, където Бур можеше да я наблюдава, Клавдия си вееше и отпиваше от чаша плодов сок. Бе потънала в пот и единственото, което искаше, бе напрежението най-сетне да намери отдушник. Имаше чувството, че завинаги се е наслушала на звука на тръбите, на дрънченето на цимбалите, на зловещите звуци на свирките, на всички ритуали, церемонии и звуци, съпровождащи едни игри: процесията през арената, забавните привидни схватки, смехориите на жонгльорите, шутовете и джуджетата. Тя често се изправяше, заставаше на най-горното стъпало и впиваше поглед в кръга от златен пясък под нея, после с копнеж гледаше към огромните зейнали порти, които водеха към тъмните непрогледни тунели, осветени от трептящи факли. Там беше Муран. Тя слезе и погледна към местата, където се бяха разположили господарката Урбана, Касия и изправеният зад тях Леарт. Тримата бяха все така дълбоко опечалени, въпреки че господарката Урбана с готовност бе приела поканата на императора да наблюдава Божия съд, както и неговия собствен, който щеше да донесе желаното от нея възмездие. Клавдия вече се канеше да отиде при тях, когато Константин рязко махна с ръка към тръбачите: бе чакал достатъчно дълго. Протяжното пронизително протръбяване накара тълпите, претъпкали тесните балкони на амфитеатъра, да замълчат. Над тях се вееха дългите сенници, които слугите бяха успели да разпънат така, че гънките им, напоени с наситена с аромати вода, да осигуряват някаква защита срещу пълния с насекоми въздух и жарещия блясък на слънцето.