Пол Дохърти - Царицата на нощта

Луций се вторачи в надраскания надпис върху отсрещната стена: „Който не ме покани на вечеря днес, е варварин.“ Искаше му се да не го бяха канили на вечеря днес. Не желаеше да обсъжда кървавата смърт на Петилий. Тя събуждаше спомени за онази нощ край Стената, когато пиктите бяха подмамени в капан и избити. За нощта на тяхната bona fortuna , както обичаше да я нарича Статил, нощта на големия им късмет. Тогава те бяха десетки, но войната и годините бяха намалили броя им. Човек можеше вече да очаква смъртта, но не и такава като на Петилий, не и по този начин! Кой би могъл да заколи един развратен, но безобиден стар човек? Петилий беше грозен и дребен. Дори и най-долните проститутки започваха да се пазарят, когато виждаха клетото му лице; и все пак той беше убит и скопен по начин, който напомняше за пиктите. Възможно ли бе да има някаква мрачна нишка, която да се размотава обратно към мрачното минало? Луций тайно в себе си предполагаше, че трябва да има, но не искаше да мисли за това. Не искаше да си спомня. Не искаше да призовава призраците!

Той изтри потта от лицето си и погледна нагоре към тясната ивица небе между високите постройки. Прииска му се пак да е на Стената, далеч от Стражите, неговите другари, далеч от вонята и спомените. Обърна очи надолу към светлото петно пред „Домът на златните купидони“. Дали да не си вземе преградено място в общата спалня долу, където щеше да слуша охканията на другите момичета, обслужващи клиентите си? Или да избере самостоятелна стая горе?

— Господарю?

Той рязко се извърна. Неясната женска фигура с було на главата и подрънкващи по китките гривни приближи с още една крачка.

— Мога ли да ти предложа обичайното?

Луций поклати отрицателно глава, опитвайки се да прогони винените пари. Парфюмът на жената беше наситено сладък. Тя бе облечена в ленена роба с позлатени краища. Погледна искрящите й очи, очертани с въглен, полуотворените в сладка усмивка устни. Една мека длан погали страната му. Той я сграбчи и тя сякаш се разтопи между пръстите му. Ръцете му се отпуснаха от двете страни на тялото. Пронизан от болка, Луций потресен се взря в жената, а тя отстъпи назад и остави камата дълбоко забита в корема му. Той залитна напред, падна на колене и се опита да хване оръжието, но главата му се отметна назад и наточеното острие преряза гърлото му.

— Някога са ги наричали Нечистите полета.

Седнала на върха на една тревиста могилка, Клавдия се премести по-навътре в сянката на сикоморовите дървета 23 23 Сикомора — дърво от рода на черниците, чиито плодове приличат на смокини — Бел.прев. . Тя сдъвка парче хляб, замесен с гъби, отпи от разреденото с вода вино и попи устни с кърпа. Загледа се в самотната пустош от двете страни на Виа Номентана 24 24 Виа Номентана — древен път, водещ от Рим до античния град Номентум. Не е част от големите римски пътища, но по него са разположени много архитектурни и исторически паметници. — Бел.ред. , който водеше към Колинската порта 25 25 Порта Колина — един от входовете на Рим през Сервиевата стена. Вярва се, че Сервиевата стена е построена от легендарния Сервий Тулий, многообичаният предпоследен, шести цар на Древен Рим. — Бел.ред. . Жарката омара, спуснала се над Рим в късния летен следобед, почти скриваше гледката. Сега по пътя нямаше каруци, пътници, странници и търговци. Дори кохортата 26 26 Кохорта — в античния Рим войсково поделение, равно на една десета част от легион. — Бел.прев. пехотинци, след като бе влязла през портата, бе решила да потърси убежище под липите.

— И продължават да ми изглеждат осквернени.

Клавдия се обърна и щипна рамото на Муран, Victor Ludorum , Победителят на Игрите, носителят на победния лавров венец.

— Дори не поглеждаш! — укори го тя.

Гладко избръснатото лице на гладиатора разцъфна в усмивка, която още повече го накара да прилича на пакостливо момче.

„О, Муране!“, помисли си Клавдия. Изглеждаше толкова красив в тъмносинята туника, с протегнати крака, облегнал гръб на един стар дъб. Той я погледна. Зелените му очи дяволито припламнаха, когато почеса късо подстриганата си червеникава коса и прокара мускулеста ръка по лицето си, за да отръска капките пот, стичащи се по високите му скули. Решителната му уста и волевата брадичка се бяха отпуснали под успокоителното въздействие на слабото вино и силното слънце.

— Днес лицето ти е квадратно! — подразни го тя и използва пръстите си, за да очертае формата. — Очите ти не са толкова големи, устата ти не е яростна, а устните…