Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Бенджамин поклати глава.

— Муди може да е убил Ървайн — продължи Кейтсби. — Той излезе от Ройстън по същото време като вас, а един свещеник би бил добре приет зад стените на манастира „Колдстрийм“.

— Какво казва кралица Маргарет? — попита Бенджамин.

Кейтсби сви рамене.

— Скърби за Муди и има собствено обяснение за смъртта му — той млъкна, за да събере мислите си. — Покойният й съпруг Джеймс IV известно време е подкрепял каузата на Бялата роза, но после оттеглил подкрепата си. Тя смята, че Джеймс е загинал при Флодън, но не в битката — той се изкашля и звукът отекна оглушително сред злокобната тишина на стаята. — Кралица Маргарет вярва — продължи Кейтсби, — че съпругът й е бил убит вероломно при Флодън от член на Les Blancs Sangliers , които оттогава водят неспирна война срещу хората, които са били близки на покойния й съпруг — като Селкърк и Рутвен.

Облегнах се, изненадан, защото казаното от Кейтсби имаше смисъл. Агрипа си играеше с пискюлите на робата, докато Бенджамин се взираше в пространството, потънал в собствените си мисли.

— Но защо му е било на Муди да се самоубива точно сега? — попита той най-накрая.

— Защото — намеси се доктор Агрипа — вероятно е помислил, че ти или Шалот сте открили нещо при пътуванията си в Шотландия и Франция и ще го разобличите.

Заключението на Агрипа също беше логично; в крайна сметка Муди беше организирал смъртоносното нападение над мен в Париж.

— Какво стана с мисията ви? — попита Кейтсби.

Аз свих рамене, а Бенджамин се засмя.

— Нека се изразя така, сър Робърт — ако Муди се е боял от завръщането ни, било е напразно.

Агрипа шумно въздъхна — не знам от облекчение или от разочарование.

— Е, добре! — Кейтсби се изправи. — Скоро този въпрос ще бъде приключен и нейно величество ще замине за Шотландия. Тя е много заета — младежкото му лице се озари от усмивка. — Но знам, че иска да ви види.

Агрипа се извини, а Кейтсби поведе Бенджамин и мен към просторните покои на кралицата на втория етаж на Тауър, точно до параклиса „Сейнт Стивън“. (Или може би беше „Сейнт Джон“? Вече съм забравил.) Дебелата кучка се беше настанила удобно! Имаше красива стая, боядисана в червено и украсена със златни луни и сребърни звезди. По стените висяха гоблени, лъснатият под беше покрит с турски килими. Самата Маргарет беше облечена в прилепнала червена рокля, която подчертаваше пищната й, закръглена фигура, а златистите й коси бяха пуснати свободно до раменете. Видът й беше привлекателен, но очите й още бяха мрачни като нощта, а лицето — изкривено в престорената усмивка. Семейство Кари също бяха тук: лейди Кари ни изгледа мрачно, докато съпругът й ровеше нещо в другия край на стаята, пренебрегвайки напълно съществуването ни. Мелфорд също беше тук, изтегнал се като улична котка на една пейка до стената, а негодникът Скозби подслаждаше чаша вино за господарката си. Когато влязохме, той се обърна и раменете му се разтресоха, сякаш се смееше на нещо тайно. Кралица Маргарет хвана и двама ни за ръцете, приветства ни със завръщането и връчи на Бенджамин малка кесия със сребърни монети.

— Оценявам онова, което свърши за мен, мастър Даунби — усмихна се тя превзето. — Бих те помолила да останеш по-дълго, но негово величество кралят ме покани на бал с маски в Ричмънд. — Тя махна с ръка към роклите, разхвърляни из стаята — някои от тафта, други от дамаска или златисти тъкани. Престорената усмивка стана още по-широка. — Времето напредва и трябва да вървя.

Поклонихме се и се сбогувахме. Кейтсби ни изпрати до вратата. Излязохме отново на студения двор. Бенджамин се облегна на стената и загледа как един касапин в другия край на двора реже говежди бут на големи, димящи парчета, а кръвта се стича като червен поток по неравно одялания дръвник.

— Роджър, Роджър — промърмори той, — какво става тук? В един миг сме натоварени с държавни дела, убийство, заговори, а в следващия ни освобождават, защото нейно величество иска да отиде на бал с маски!

Кейтсби ни беше казал да се настаним в старата си стая в една от кулите, но Бенджамин настоя, преди да си легне, да огледаме трупа на Муди, който беше оставен в дома за покойници — прост дървен навес, построен до църквата на Тауър „Свети Петър в окови“.

Повярвайте ми, виждал съм много трупове, тела на купчини, високи 2–3 метра, оставени да гният на бойни полета — от Франция до Северна Африка. Виждал съм да отсичат глави и да ги слагат в кошници, и повече тела на обесени по клоните, отколкото ябълки в овощна градина. Но няма по-жалка гледка от самотен труп, лежащ върху студена плоча в изоставена барака.