Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

В смъртта тялото на Муди приличаше на счупена играчка, забравена на рафта, разкривените черти, полускрити от мръсния чаршаф; отворените очи, празни и изцъклени. Някой се беше опитал да изпъне крайниците му и това беше всичко. Очевидно щяха да го погребат в дрехите, с които беше умрял, завит в платнище, в гробището на някоя близка църква или онова от другата страна на „Свети Петър в окови“. Тъй като беше мъртъв от два дни, тялото му започваше да се разлага и вонята задави и двама ни. Бенджамин прошепна молитва, погледна лицето, което беше на петна и внимателно огледа китките на мъртвеца. На лявата нямаше нищо, но на дясната се виждаше дълбока и широка резка, откъдето сигурно беше изтекла кръвта му.

— Мъчителен начин да умреш, господарю.

Бенджамин поклати глава.

— Всъщност не е, Роджър — каза той с глас, приглушен от края на наметката, която бе вдигнал, за да покрие носа си. — Китката се разрязва и слага в топла вода. Казват, че смъртта настъпва като сън, че пътят към забравата е безболезнен. В древен Рим често са използвали този начин.

Повярвах му и излязохме, доволни да напуснем това ужасно място. Навън Бенджамин погледна към потъмняващото небе.

— Играта още не е свършила, Роджър — промърмори той. — Повярвай ми, Муди не е умрял напразно.

Не пожела да ми каже нищо повече. Прибрахме се в стаята си, разположихме се колкото се може по-удобно, а по-късно се присъединихме към останалите за вечеря в малката зала. Кралица Маргарет вече беше заминала, сияеща като пъстроцветна дъга, придружавана от Кейтсби и Агрипа, за да мине по Улицата на въжарите, а после покрай винарните към Темза, където при замъка Байнард щеше да я посрещне отряд кралски войници.

Ако беше останал, Кейтсби може би щеше да обуздае дребнавата злост на другарите си. Досега те ни бяха пренебрегвали, но сега изляха върху нас цялата си злоба. Кари (съпругата му беше отишла с кралица Маргарет), Мелфорд, Скозби и двамата убийци от клана Чатън, Корин и Алейн, влязоха в залата. Честно казано, бях забравил за подаръка на граф Ангъс за отчуждената му съпруга, но двамата шотландци още ни помнеха. Усмихнаха се с острите си зъби и отново ми напомниха на ловни кучета, изучаващи бъдещата си плячка. С Бенджамин седнахме от едната страна на масата, а другите се скупчиха от другата като глупави момчета, които се кикотят на тайните си шеги. Гарнизонът беше вечерял, така че бяхме сами. Прислужниците донесоха чинии с позагоряло и граниво месо, подправено с билки и когато се оттеглиха, а виното обиколи масата, Мелфорд започна да говори високо колко глупаво било да се пращат момчета да вършат мъжка работа. Двамата шотландци се усмихваха, сякаш разбираха всяка дума. Кари се подсмихваше мрачно, а Скозби пускаше онзи смях, който напомняше на цвилене и караше кръвта да пулсира в слепоочията ми. Страхливец или не, идеше ми да забия камата си в предателското му сърце. Бенджамин не им обръщаше внимание, потънал в собствените си мисли, но най-накрая Скозби, чието жълтеникаво лице се беше зачервило от виното, стана и се приближи към мен.

— Радвам се да те видя, Шалот — измърка той. — Пак се провали, а?

Бенджамин ме смушка с коляно и аз отместих поглед. Скозби се приведе още по-близо и аз смръщих нос, когато усетих неприятния му дъх.

— Ти си един обикновен престъпник, Шалот! — изсъска той. — Ако зависеше от мен, бих те погребал като майка ти в просешки гроб!

Бенджамин сграбчи китката ми, преди да успея да извадя ножа си.

— Хайде, Роджър — промърмори той. — Нахранихме се.

И ме измъкна, защото можех да убия Скозби на място, както и всеки, който би се намесил. Навън се обърнах към Бенджамин.

— Трябваше да ме оставиш да го убия! — възнегодувах аз.

— Не, не, Роджър, те са замаяни от виното и си придават важност. Смятат, че играта е свършила и ще ни прогонят като псета при чичо ми.

— Да можеше да докажеш, че Скозби е убиецът! — изсъсках аз. — Все пак, той разбира от отрова.

Бенджамин отмести поглед.

— Скозби — прошепна той. — Дали е убиецът или просто презрян човек, който се радва на унижението на другите? Едно ще ти кажа, Роджър, Муди не е бил виновен в нищо. Самоубил се, колкото и Селкърк или Рутвен!

Господарят ми все още отказваше да сподели мислите си. Прекара следващия ден, затворен в стаята ни, проучвайки ръкописите, които бяхме донесли от Париж. Аз се изнервих и казах, че ще изляза. Бенджамин ме предупреди да внимавам и да стоя далеч от хората на кралица Маргарет. Излязох от Тауър и се запътих към мястото, известно под името „Малкия Уелс“ — лабиринт от алеи и улички, който достига до кея на вълнарите. Беше студен ден в края на февруари; група цигани, египтяни или „лунни хора“, както ги наричат селяните, бяха направили панаир. Разбира се, тук бяха всички лондонски негодници, включително и аз: главорези, сводници, апаши и измамници, просяци, цялата измет на подземния свят. Чувствах се като у дома си и обикалях пъстрите сергии и шатри, търсейки някоя хубавица или дрънкулка, която да купя за онази, която още не съм срещнал.