Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Да, господарю.

— През това време в Шотландия вдовицата на Джеймс Маргарет, майка на едно дете, била отново бременна, когато чула новините за разгрома и смъртта на съпруга си. По нареждане на крал Джеймс тя станала регентка, но изгубила титлата си, като се омъжила за граф Ангъс. Изгубила и доверието на благородниците си и била принудена да избяга в Англия, оставяйки двамата си сина в Шотландия. Шотландските благородници избрали регентски съвет, състоящ се от опекуни на невръстните й синове, един от които, Александър, херцог Рос, умира скоро след внезапното отпътуване на майка си. Прав ли съм, Роджър?

— Трябва да си припомним още няколко неща — отвърнах аз. — Първо, преди Джеймс да се отправи към Флодън, са му се явили онези видения, които осъждали разпуснатите му нрави и го предупреждавали, че го грози опасност, ако нахлуе в Англия. Второ, защо Маргарет внезапно се е омъжила за граф Ангъс и много скоро след това го е напуснала, дори го е намразила? Трето, защо е потърсила убежище в Англия, далеч от кралството и синовете си? От лорд Д’Обини чухме, че шотландският съвет с отворени обятия ще приеме кралицата обратно.

— Което — продължи Бенджамин — ни води до внезапната промяна в настроението на кралицата. Тя внезапно се разбърза да се върне в Шотландия. Извинявай. Продължи, Роджър.

— Чудя се от какво толкова се е бояла Маргарет. И каква тайна я свързва с граф Ангъс? Не забравяй, господарю, че има и други загадки, които може би са разкрити в документите в това ковчеже. Какво е искал да каже Селкърк с фразата, че може „да преброи дните“? И защо тялото на крал Джеймс не е било върнато и погребано в Шотландия?

Бенджамин кимна и се вгледа в гаснещите пламъци.

— Което ни води до стиховете на Селкърк — допълни той. — Знаем, че соколът е Джеймс, а агнето е Ангъс, лъвът също символизира краля на Шотландия. Дали Селкърк иска да каже, че по някакъв начин крал Джеймс е оцелял след Флодън? Нещо, което заподозряхме, когато видяхме тялото в Шийн.

— Може би — намесих се аз. — В стиховете се казва, че лъвът е плакал, макар да е умрял. Най-после открихме и кой е Дионис, но не и тайната, оставена при него.

Бенджамин взе ковчежето и внимателно го разгледа, търсейки тайно отделение или чекмедже.

— Няма нищо — промърмори той.

— Което, господарю, ни води отново до убийствата — казах аз. — И Селкърк, и Рутвен бяха открити отровени в стаи, заключени отвътре. При никого от тях не намерихме чаша или чиния с отрова.

Бенджамин се съгласи.

— Докато Ървайн — забеляза той — може да е бил убит от всеки от свитата на кралица Маргарет, освен четирима; аз и ти, които бяхме в манастира, и Кейтсби и Мелфорд, които са били в Нотингам. Знаем също, че кралицата не е напускала имението.

— А това означава — заключих уморено, — че не знаем кой е убиецът, макар да подозираме Муди. Не знаем тайната на Селкърк, макар да я държим в ръцете си. И най-вече не разбираме значението на първите два реда от проклетото му стихче: „От дванайсет трябва по-малко да е с три или на краля принц не ще се роди.“

С тези жизнерадостни мисли двамата се оттеглихме за нощта. Бенджамин прекара повечето време, седнал на стола, загледан в гаснещия пламък на свещта, докато моят сън беше нарушаван от ужасни кошмари за Монфокон. На другата сутрин господарят превърза раните ми и ние поехме обратно към Кале. Времето се оправи и макар че пътищата бяха покрити с киша, скоро стигнахме до пристанището, където Бенджамин използва пълномощията и положението си, за да уреди отпътуването ни у дома на един боен кораб.

Повярвайте ми, пътуването беше кошмарно! Ако съществува ад, той сигурно се състои в това да страдаш от морска болест на кораб, който прекосява Тесните морета, но никога не стига до брега. Слязох в Дувър, проклинайки Бенджамин, краля, кардинала и желаейки от все сърце да бях в Ипсуич, далеч от опасното влияние на владетелите на страната ни. Положението не се подобри, когато открихме доктор Агрипа да ни очаква в една кръчма на брега, весел и жизнерадостен като сито врабче. Този човек сякаш не остаряваше, нищо не го променяше; по херувимското му лице нямаше бръчки, а твърдите му, стъклени очи блестяха, сякаш тайно се забавляваше от нещо.

Той ни поздрави прочувствено и топло стисна ръката на Бенджамин. Настоя да вечеряме заедно и ни засипа с клюки от двора и града.

— Откъде знаеше, че пристигаме? — попитах го заядливо.

Агрипа се усмихна, сякаш на някаква шега, която разбираше само той.